— Ще ти дам да разбереш — крещеше Домат и дръпна толкова силно, че отскубна от главата на Лукчо цял кичур.
А после стана, каквото трябваше да стане, понеже това бе косата не на друг, а на Лукчо: след малко злият Домат усети ужасен сърбеж в очите и започна да лее сълзи като из ведро. Или по-точно, като из две ведра: сълзите течаха по бузите му като ручеи. Пътят се измокри, като че ли току-що бяха минали по него чистачите със своите маркучи.
„Досега не ми се е случвало такова нещо!“ — мислеше си учуден Домат. И наистина, понеже нямаше сърце, той не беше плакал никога, а и никога не беше белил лук. Всичко това му се видя толкова чудно, че той скочи в каляската, шибна конете и се понесе с пълна скорост. Но докато препускаше, се обърна и извика:
— Тиквичка, предупреден си... А ти, хлапе, ще заплатиш скъпо за тези сълзи.
Лукчо се смееше като луд, а чичо Тиквичка бършеше потта си.
Вратите и прозорците се отвориха едни след други. Само Грах не отвори своите. Майстор Гроздан вдигна ролетката и излезе, като се почесваше с въодушевление.
— Кълна се във всичкия канап на вселената! — викаше той. — Ето един хитрец, който можа да накара дон Домат да плаче. Откъде идваш, бе момченце?
И Лукчо трябваше да разкаже на всички патилата си, които вие вече знаете.
Глава трета
За това, колко е трудно за една стоножка да снабди с обуща децата си
Лукчо започна да работи в дюкянчето на майстор Гроздан и напредваше бързо в обущарския занаят: мажеше канапа с восък, очукваше подметките, забиваше кабари в обущата, вземаше мярка на клиентите.
Майстор Гроздан беше доволен, а и работите му вървяха добре, защото в дюкянчето му идваха мнозина, за да видят момчето, което беше накарало дон Домат да плаче.
Така Лукчо се запозна с много нови лица.
Пръв дойде с цигулката си под мишница маестро Круша, преподавател по музика. След него вървеше цял рояк мухи и оси, защото цигулката му беше направена от половината на една ароматна и сочна круша, а знайно е, че мухите налитат на круши. Случваше се, когато маестро Круша даваше концерт, слушателите да стават и да го предупреждават:
— Маестро, внимавайте: на цигулката ви е кацнала муха. Круша прекъсваше концерта и прогонваше с лъка мухата.
Понякога някое червейче успяваше да се промъкне в цигулката и издълбаваше в нея дълги тунели. Така инструментът се повреждаше и маестрото трябваше да си намери друг, за да не свири фалшиво.
После дойде Праз. Той беше градинар: над челото си имаше голям кичур коса, а пък мустаците му бяха дълги, дълги.
— Тези мустаци — обясни Праз на Лукчо — са моето нещастие. Когато жена ми трябва да простира прането, кара ме да седна на балкона, връзва мустаците ми на два гвоздея, един отляво и друг отдясно, и окачва на тях прането. А аз трябва да се пека на слънцето, докато дрехите изсъхнат. Ето виж следите от щипките.
И наистина по неговите мустаци на равни разстояния личаха следите от щипките.
Пристигна и едно семейство стоножки, баща и двама сина, които се казваха Стоножко и Стокрачко и не се свъртаха на едно място.
— Винаги ли са така немирни? — запита Лукчо.
— Какво? — отвърна татко Стоножка. — Сега са кротки като агънца. Би трябвало да ги видиш, когато майка им ги къпе: докато мие предните им крака, те изцапват задните, когато започне да мие задните, те изцапват предните. Всеки път, когато ги къпят, отива по един сандък сапун.
Майстор Гроздан запита:
— Е какво, ще им скроим ли едни хубави обуща на малките?
— За бога: сто чифта обуща! Би трябвало да работя цял живот, за да ги изплатя.
— Вярно — каза майстор Гроздан. — Пък и в моята обущарница няма достатъчно гьон и кожа за толкова обуща.
— Вижте кои са най-скъсани, да сменим поне тях.
Напразно Стоножко и Стокрачко се опитваха да не мърдат краката си, докато майстор Гроздан и Лукчо преглеждаха подметките и горниците на обущата.
— На този би трябвало да сменим първите два и освен това тридесетия чифт обуща.
— Тридесетият е още добър — побърза да каже татко Стоножка, — достатъчно е да поправим токовете.
— А на този трябва да подменим последните десет чифта от дясната редица.
— Колко пъти съм му казвал да не си влачи краката. Тези деца не ходят като хората. Те само знаят да скачат, да играят, да пълзят. И ето последствията: всички десни обувки се развалят преди левите.
Майстор Гроздан въздишаше:
— За децата е все едно дали имат сто крака, или само два. Те могат да скъсат сто чифта обуща само с един крак.