— Кажете, моля ви се, кой измисли това, да летите с балон?
— Аз — отвърна Незнайко, като движеше с всички сили челюстите си, за да може по-бърже да сдъвче парчето баница.
— Какво приказвате! Нима вие? — чуха се възгласи от всички страни.
— Честна дума, аз. Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! — закле се Незнайко и едва не се задави с баницата.
— Колко интересно! Разкажете ни, моля ви се, за това — помоли Дебеланка.
— Е, какво има тук за разказване… — разпери ръце Незнайко. — Нашите момчета отдавна ме молеха да измисля нещо. „Измисли нещо, братче, та измисли!“ Аз им казвам: „Омръзнало ми е вече, братчета да измислям. Измислете си вие сами!“ Те казват: „Къде можем ние? Ние сме, глупави, а ти си умен. Какво ти струва? Измисли!“ „Е, бива — казвам. — Какво да ви правя! Ще измисля!“ И почнах да мисля.
Незнайко със замислен вид задъвка баницата. Момиченцата нетърпеливо го поглеждаха. Най-после Катеричка се осмели да прекъсне продължителното мълчание и като видя, че Незнайко посегна за ново парче баница, му напомни:
— Спряхме дотам, че сте почнали да мислите.
— Да! — възкликна, като че ли събуден от сън Незнайко и удари с парчето баница по масата. — Мислих аз три дни и три нощи и какво мислите? Все пак измислих! „Слушайте, братчета — казвам им, — ще имате балон.“ И направихме балон. За мене дори поетът Цветец… ние имаме такъв поет… съчини стихове: „Наш Незнайко балон измисли…“ Или не: „Измисли балон Незнайко наш…“ Или не: „Нашия балон измисли Незнайко“. Не, забравил съм го! За мене, знаете, много стихове съчиняват, всички не могат да се запомнят.
Незнайко отново се залови за баницата.
— Но как направихте балона? — попита Синеочка.
— О, това беше трудна работа! Всички наши момчета работеха денонощно. Кой маже с гума, кой работи с помпата, а пък аз само се разхождам и подсвирквам… искам да кажа, не подсвирквам, а показвам на всеки какво трябва да прави. Без мене никой нищо не може да разбере. На всекиго трябва да обясниш, на всекиго да покажеш. Работата е извънредно отговорна, защото балонът може да се спука всяка минута. Имам си двама помощници, Винтчо и Болтчо — златни ръце имат. Всичко могат да направят, но главата им слабо работи. Всичко трябва да им се обяснява и показва. И аз им обясних как трябва да направят котела. И се почна работа: котелът ври, водата кипи, парата свири, ужасно нещо!
Момиченцата със затаен дъх слушаха Незнайко.
— А после? Какво стана после? — завикаха всички, щом Незнайко спря да говори.
— Най-сетне настъпи денят на отлитането — продължи Незнайко. — Събраха се хиляди дребосъчета. Едни казват, че балонът ще хвръкне, други — че няма да хвръкне. Почна се бой. Тези, които казват, че балонът ще хвръкне, бият онези, които казват, че няма да хвръкне, а тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне. Или не… струва ми се, беше наопаки: тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне… Или не, наопаки… С една дума, не можеш разбра кой кого бие. Всички се бият помежду си.
— Е, добре — каза Синеочка. — Вие разказвайте не за боя, а за балона.
— Дадено — съгласи се Незнайко. — Те значи се посбиха, а ние влязохме в коша и аз произнесох реч, значи летим, братчета, прощавайте! И хвръкнахме нагоре. Като стигнахме догоре, гледаме — земята долу не е по-голяма от ей тази баница.
— Не може да бъде! — ахнаха момиченцата.
— Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! — закле се Незнайко.
— Ама не го прекъсвайте — с досада каза Синеочка. — Не му пречете. Няма да вземе да лъже, я!
— Наистина, не ми пречете да лъжа… тоест, пфу! Не ми пречете да разказвам истината — каза Незнайко.
— Разказвайте, разказвайте! — извикаха всички в един глас.
— И така — продължи Незнайко. — Летим значи нагоре. Изведнъж — трас! Не можем да летим по-нагоре. Гледаме — ударили сме се в един облак. Какво да правим? Взехме брадвата и пробихме в облака дупка. Пак полетяхме нагоре. Гледаме — летим надолу с главата: небето отдолу, а земята отгоре.
— Защо така? — зачудиха се момиченцата.
— Природен закон — обясни Незнайко. — Над облаците винаги се лети надолу с главата. Долетяхме до най-високото място, а там хиляда градуса и една десета студ. Всички замръзнахме. Балонът изстина и почна да пада. Аз излязох хитър и предварително поръчах да сложат в коша торбички с пясък. Почнахме да хвърляме торбичките. Хвърляхме, хвърляхме — изхвърлихме всички торбички. Ами сега какво да правим? С нас имаше едно момче на име Знайко. Голям страхливец! Като видя, че балонът пада, той почна да плаче, а после скочи долу с парашут и си отиде в къщи. Балонът олекна и пак полетя нагоре. Сетне пък, като полетя надолу, че като се удари о земята, че като подскочи, че като хвръкна отново… Аз се изтърсих от коша и — бух на земята с главата надолу!…
Увлечен от своя разказ, Незнайко удари с юмрук по масата и уцели точно баницата. Плънката й се пръсна на всички страни. Момиченцата трепнаха от страх и едва не изпопадаха от столовете си.
— А после какво? — попитаха те, като се съвзеха.
— После не помня.
Настъпи мълчание. Момиченцата гледаха смаяни Незнайко. В техните очи той беше истински герой. Най-после Синеочка каза:
— Много ни изплашихте с вашия балон. Снощи пиехме чай на балкона. Изведнъж гледаме — лети огромен, кръгъл балон, приближава се към нашата къща и се блъска в оградата… Изведнъж — тряс! Балонът се пукна, а когато притичахме, видяхме само коша от брезова кора.
— Вие лежахте като мъртъв — обади се Зайка. — Ужасно!
— Едната ви обувка беше на крака, другата висеше на оградата, а шапката ви — на едно дърво! — добави Катеричка.
— Ръкавът на куртката ви се беше откъснал и ние го намерихме едва тази сутрин — каза Палавка. — Трябваше да го пришием набърже пак на куртката.
— Как се намерих в тази къща? — попита Незнайко.
— Ние ви пренесохме у нас. Не можеше да ви оставим да пренощувате на двора! — отвърна Синеочка.
— Та вие бяхте съвсем, съвсем като мъртъв — отново се обади Зайка. — Но Пчелица каза, че можете да се съживите, защото имате здрав… как се казва… ор-га-низъм.
— Да, аз имам здрав организъм и още по-здрава глава — похвали се Незнайко. — Друг на мое място непременно би получил мозъкотресение.
— Навярно искате да кажете — сътресение на мозъка? — попита Синеочка.
— Да, да, сътресение на мозъка — поправи се Незнайко.
— Но вие казахте, че не сте били сам на балона? — попита Синеочка.
— Разбира се, че не бях сам. Ние бяхме шестнайсет души. Наистина тоя страхливец Знайко скочи с парашут, така че останахме петнайсет.
— Но къде са останалите? — попита Вранка.
— Не зная — сви рамене Незнайко. — Нямаше ли в коша друг освен мене?
— Ние намерихме в коша само бои за рисуване и походна аптечка.
— Боите са на Палитро, а пък аптечката — на Хапчев.
В това време вратата се отвори и в стаята се втурна Снежинка.
— Чухте ли новината? — извика тя. — Прясна новина! Още един балон долетял и се разбил. С него хвърчали четиринайсет момчета. Те паднали снощи вън от града. Нашите момичета ги намерили едва на разсъмване и им помогнали да стигнат до болницата.
— Те са ранени значи? — ахна Катеричка.
— Слаба работа — махна с ръка Снежинка. — Пчелица каза, че ще ги излекуват.
— Това са сигурно моите другари — каза Незнайко. — Веднага ще отида в болницата и ще разбера всичко.