— Моля ти се, Том… Бъди добро момче!
И така, той с ръмжене нахлузи обувките си. Скоро и Мери се приготви и трите деца тръгнаха към неделното училище — място, което Том мразеше с цялата си душа, но Сид и Мери го обичаха.
Занятията в неделното училище продължаваха от девет до десет и половина, а след това се провеждаше църковната служба. Две от тези три деца винаги оставаха по свое желание да слушат проповедта, а третото също оставаше, но по далеч по-основателни причини. Твърдите пейки с високи облегалки в църквата побираха около триста души. Сградата беше малка и скромна, а на покрива стърчеше нещо като сандък от чамови дъски — това бе камбанарията. На вратата Том поизостана и заговори един свой приятел, също издокаран в празнични дрехи:
— Ей, Били, да имаш жълто билетче?
— Имам.
— Какво искаш за него?
— А ти какво даваш?
— Бонбон и кукичка за риболов.
— Я да видя.
Том ги извади — биваше си ги, и имуществото бе разменено. После Том смени две бели топчета за три червени билетчета и още разни джунджурии за две сини. Още десетина-петнайсет минути той причакваше момчетата на влизане и купуваше билетчета с различни цветове. После влезе в църквата заедно с цял рояк чисти и спретнати, шумни момчета и момичета, седна на мястото си и начаса се впусна в караница с първото изпречило му се момче. Учителят — сериозен човек на възраст — се намеси. После само за миг му обърна гръб и Том оскуба едно момче от съседната пейка, но когато то се извърна, той вече се бе задълбочил в книгата си. После убоде с карфица друго момче само за да чуе как ще каже „Ох“, и учителят пак го сгълча. Целият клас на Том беше като ваден по калъп — шумни пакостници, дето не ги свърта на едно място. Когато дойде ред да си изпеят урока, никой не си беше научил стиховете както трябва, та се налагаше непрекъснато да им се подсказва. Но както и да е, криво-ляво успяха да избутат урока и всички бяха възнаградени с малки сини билетчета, върху които бяха отпечатани цитати от Библията. Синьото билетче бе награда за два наизустени стиха. Десет сини билетчета бяха равни на едно червено и се разменяха срещу такова. Десет червени билетчета се равняваха на едно жълто, а за десет жълти билетчета директорът на училището връчваше на ученика Библия в скромна подвързия, която в онези щедри времена струваше четирийсет цента. Колко от моите читатели биха проявили такова прилежание и усърдие, че да наизустят две хиляди библейски стиха, та ако ще наградата да е Библия с илюстрации от Доре? Ала ето на, Мери бе спечелила цели две библии по този начин за две години упорит труд, а пък едно момче от немски произход — даже четири или пет! Веднъж то издекламира три хиляди стиха, без да се запъне нито веднъж. Но умственото напрежение явно му дойде в повече и от този ден нататък той се видиоти — тежко нещастие за училището, защото преди това, по тържествени поводи, директорът винаги изкарваше това момче отпред „да дрънка врели-некипели“, както се изразяваше Том. Само по-големите ученици успяваха да съберат билетчета и да упорстват с досадното зубрене, докато получат Библия и затова връчването на тази награда бе рядко и забележително събитие. В такъв ден награденият ставаше най-голямата знаменитост в училището и във всяко ученическо сърце пламваше устрем, който нерядко не стихваше цели две седмици! Може би духът на Том никога не бе жадувал тъкмо за тая награда, но цялото му същество несъмнено отдавна копнееше за съпровождащите я слава и блясък.
Когато му дойде времето, директорът застана на катедрата със затворен сборник с псалми в ръка, пъхнал пръст между страниците, и призова за внимание. Когато директорът на неделно училище произнася обичайната си кратка реч, сборникът с псалми в ръката му е също толкова необходим, колкото и неизбежният нотен лист в ръката на певец, застанал на сцената да пее соло. Защо ли — това е загадка: страдалецът никога не поглежда нито в сборника, нито в нотния лист.