А след това свещеникът прочете молитва. Хубава, щедра молитва, с голямо внимание към подробностите: молеше се и за църквата, и за малките чада на църквата, и за другите църкви в градчето, и за самото градче, за окръга, за щата, за щатските чиновници, за Съединените щати, за Конгреса, за президента, за правителствените чиновници, за клетите моряци, подмятани от бурните вълни, за милионите потиснати, стенещи под петата на европейските монархии и източния деспотизъм, за онези, видели светлината и чули благата вест, които въпреки това нямат очи да видят и уши да чуят; за езичниците по далечните острови сред морето и накрая завърши със смирената молба думите на свещеника да бъдат посрещнати с благоволение и да бъдат като семе, хвърлено в плодородна почва, което с времето ще даде благодатна жътва — жътва от добро. Амин.
Зашумоляха рокли и изправеното на крака паство насяда по пейките. На момчето, чиято история разказва тази книга, молитвата не му се хареса — той едва я изтрая, доколкото въобще му бе по силите. През цялото време не го свърташе и броеше изрежданото от свещеника, ала несъзнателно, защото изобщо не слушаше, защото отдавна познаваше терена и маршрута, изминавани от свещеника. Но колчем той вмъкнеше по нещичко ново, ухото на Том веднага го улавяше и цялото му същество се изпълваше с възмущение. Според него не беше честно да се правят разни добавки, това си беше живо мошеничество. Посред молитвата на предната облегалка кацна муха, точно пред Том, и заизмъчва духа му: тя преспокойно затърка крачета едно в друго, обхвана глава с предните си крачка и така буйно започна да я лъска, че насмалко да я отдели навеки от тялото; видя се и тънката нишка на шията. Със задните си крачка тя търкаше и приглаждаше крилцата си към тялото, все едно са опашките на фрак, изобщо така спокойно си правеше тоалета, като че нищичко не я заплашваше. И точно така си и беше, защото макар Том да го сърбяха ръцете да я смачка, той не посмя, защото вярваше, че направи ли такова нещо по време на молитва, в миг ще погуби душата си. Ала щом свещеникът стигна до последното изречение, ръката му започна да се свива и да се прокрадва напред и в момента, в който бе произнесена думата „Амин“, мухата попадна в плен. Лелята на Том обаче забеляза деянието му и го накара да я пусне.
Свещеникът прочете откъс от Библията и продължи да нарежда монотонно по темата, ама толкова скучно, че лека-полека доста глави заклюмаха, въпреки че се говореше за адския огън и жупел и за това, че богоизбраните, предопределени за вечно блаженство, били толкова малко, че надали си струва да се спасяват. Том броеше страниците на проповедта — след службата той винаги знаеше колко страници е била дълга тя, но рядко имаше представа за какво е ставало въпрос в нея. Този път обаче по едно време му стана интересно. Свещеникът обрисува величествена, трогателна картина — как ще дойде нов златен век и ще се съберат световните тълпи и лъвът, и агнето ще легнат кротко един до друг, и мъничко детенце ще ги поведе. Но патосът, урокът, поуката от това величествено зрелище — всичко това мина покрай Том, без да го докосне. Той мислеше само за видното място на главния герой, предвождащ вперилите в него очи народи. Тази мисъл накара лицето му да грейне и той си рече, че никак не би възразил да бъде въпросното дете, стига само лъвът да е питомен.
После, щом отново се заредиха сухи разсъждения, Том отново го налегнаха страдания, ала след малко се присети за едно от своите съкровища и го извади. Това беше един голям черен бръмбар с огромни страшни челюсти — той го наричаше „щипалка“ и го държеше в една кутийка от фишеци. Още щом го извади, бръмбарът го ощипа по пръста. Том го перна, бръмбарът изхвърча и тупна по гръб на пътеката между пейките, а момчето налапа пострадалия си пръст. Бръмбарът лежеше там и размахваше безпомощно крачка, без да може да се преобърне. Том го гледаше и копнееше да си го прибере, ала бръмбарът бе твърде далеч. И други хора, на които проповедта бе доскучала, намериха разтуха в него и започнаха да го попоглеждат. След малко в църквата се намъкна един шляещ се пудел с натежала душа, размазан от жегата и мъртвилото навън и жадуващ промяна, защото и на него пленничеството му бе втръснало. Той забеляза бръмбара и унило увисналата му опашка се вирна и замаха. Огледа плячката, обиколи я, подуши я от безопасно разстояние. Пак я обиколи, доби смелост и я подуши по-отблизо; после се озъби и предпазливо посегна с лапа, но не улучи. Посегна пак и пак и това явно му се хареса; легна по корем, стиснал бръмбара с лапи, и продължи с експериментите. Най-сетне това му омръзна, обхвана го безразличие и се разсея. Главата му клюмна. Лека-полека брадата му се отпусна и докосна врага, който веднага се вкопчи в нея. Разнесе се остро квичене, пуделът тръсна глава и бръмбарът отново се приземи по гръб няколко метра по-нататък. Най-близкостоящите зрители се тресяха от беззвучен смях, няколко лица се скриха зад ветрила и кърпички, а Том бе безмерно щастлив. Кучето имаше много глупав вид и вероятно се чувстваше глупаво, ала душата му бе изпълнена с негодувание и жажда за мъст. Затова то отиде до бръмбара и поде нова предпазлива атака — обикаляше в кръг около него и току скачаше отгоре му, като почти го докосваше с предните си лапи, тракаше зъби около него и така въртеше глава, че ушите му плющяха. Обаче и това му омръзна. Опита се да си поиграе с някаква муха, но и това му се видя безинтересно; проследи една мравка, залепило нос до пода, но и това бързичко му досади. То се прозя, въздъхна и, напълно забравило за бръмбара, седна право отгоре му. Разнесе се див страдалчески писък и пуделът изхвърча над пътеката. Писъците не секнаха, както и полетът на пудела. Той се метна пред олтара, полетя по другата пътека, прехвръкна напреки на вратата и с квичене прелетя финалната права. Колкото повече търчеше, толкова повече го болеше и накрая се превърна в рунтава комета, кръжаща по орбитата си с блясъка и скоростта на светлината. Най-сетне обезумелият страдалец се отклони от курса си и скочи в скута на своя господар. Той го запокити през прозореца и печалният вой започна да утихва и заглъхна в далечината.