— Божичко, татко тия работи ги познава като нищо! Той разправя, че щом някой се пули насреща ти, значи те урочасва. Особено ако си мърмори нещо. Защото, щом си мърмори, значи чете „Отче наш“ отзад напред.
— Ей, Хъки, ти кога ще пробваш това с котката?
— Нощес. Според мен нощес дяволите ще дойдат за стария Хос Уилямс.
— Ама него го погребаха в събота. Не са ли го прибрали още в събота срещу неделя?
— Ти пък! Преди полунощ няма как да стане, а пък нали после е неделя! Дяволите не се шляят много-много в неделя, да ти кажа.
— Как не се сетих! Така си е! Може ли да дойда с теб?
— Може, стига да не те е страх.
— Да ме е страх ли?! Ех, че го каза! Нали ще ми измяукаш?
— Да, и ти ми измяукай в отговор, ако успееш да се измъкнеш. Последния път колко време ти мяуках и накрая старият Хейс почна да ме замеря с камъни и да вика „Да му се не види и котката!“, та затуй му метнах една тухла по прозореца, ама ти не казвай на никого.
— Няма. Онази нощ не можах да ти измяукам, защото леля ме дебнеше, но този път непременно ще ти измяукам! Я, това пък какво е?
— Нищо… кърлеж.
— Къде го намери?
— В гората.
— Какво искаш за него?
— Не знам… не ми се ще да го продавам.
— Щом казваш… И без това е много дребен!
— То когато кърлежът е чужд, всеки разправя, че не струвал! Много си е хубав даже, за мен си е добър.
— Кърлежи да искаш! Ако поискам, мога да си намеря и хиляда!
— Ами защо тогава не си намериш? Щото много добре знаеш, че не можеш! Този кърлеж е изпълзял много рано. Той е първият, който виждам тази година.
— Ей, Хък… ще ти дам за него моя зъб.
— Я да го видя.
Том извади една хартийка и внимателно я разгъна. Хъкълбери огледа зъба с копнеж. Изкушението беше много силно. Най-сетне той рече:
— Истински ли е?
Том вдигна горната си устна и показа дупката между зъбите си.
— Хубаво — съгласи се Хъкълбери. — Танто за танто!
Том прибра кърлежа в кутийката от фишеци — бившия затвор на бръмбара — и момчетата се разделиха. Всяко от тях се чувстваше по-богато отпреди.
Когато Том пристигна в училището — малка, уединена паянтова постройка — той влезе пъргаво като човек, съсипал се да бърза. Закачи шапката си на закачалката и се метна делово на чина. Учителят, седнал нависоко в плетеното си кресло като на трон, дремеше, унесен от приспивното жужене на класа. Влизането на Том го събуди.
— Томас Сойер!
Том си знаеше, че когато го викат с цялото му име, това предвещава неприятности.
— Сър!
— Ела тук. А сега, господине, бихте ли ми казали защо пак закъсняхте както винаги?
Том се канеше да се спаси с някаква лъжа, ала зърна две дълги руси плитки, спускащи се по гръб, който той веднага разпозна — от любов сякаш ток го удари. А до тази фигурка в редицата на момичетата бе единственото свободно място. И той веднага отговори:
— Спрях се да поприказвам с Хъкълбери Фин!
Сърцето на учителя спря да бие и той се вторачи безпомощно в Том. Всякакъв шум утихна. Учениците се зачудиха дали това безразсъдно смело момче не се е побъркало. Най-сетне учителят рече:
— Какво… какво си направил?
— Спрях се да поприказвам с Хъкълбери Фин.
Не, тези думи нямаше как да се сбъркат.
— Томас Сойер, това е най-поразителното признание, което съм чувал! За такава простъпка боят с пръчки не е достатъчен. Свали си сакото.
Ръката на учителя се труди, докато се умори, а снопът пръчки значително изтъня. Последва заповед:
— А сега, господине, вървете да седнете при момичетата! И нека това да ви е за поука!
Кикотът, разнесъл се из стаята, като че засрами Том, но всъщност това се дължеше по-скоро на благоговейното страхопочитание, което той изпитваше към своя непознат кумир и ужасяващата радост от споходилия го късмет. Той приседна на ръба на чамовата пейка. Момичето вирна нос и се дръпна от него. Из цялата стая учениците се ръгаха с лакти, намигаха си и си шушукаха, но Том дори не помръдваше, облакътен на ниския дълъг чин и забил нос в учебника.
Постепенно престанаха да му обръщат внимание и в класната стая отново се възцари обичайното унило мърморене. След малко момчето започна да заглежда крадешком момичето. Тя забеляза това, нацупи се и му обърна гръб за цяла минута. Когато се извърна предпазливо, пред нея беше оставена една праскова. Тя побутна плода. Том внимателно го върна на мястото му. Тя пак побутна прасковата, но този път не толкова враждебно. Том търпеливо я върна на мястото си. Този път тя изобщо не я докосна. Том надраска на плочата си: „Моля те, вземи я, имам още“. Момичето погледна написаното, но с нищо не издаде какво мисли. Тогава момчето започна да рисува нещо на плочата си, като я криеше с лявата си ръка. Отначало момичето се правеше, че нищо не вижда, но човешкото си любопитство започна да се издава с почти незабележими признаци. Момчето продължаваше да рисува и сякаш нищичко не забелязваше. Момичето се опита уж без да иска, да надзърне в рисунката му, но момчето с нищо не издаде, че е забелязало. Най-сетне тя не издържа и прошепна плахо: