— Виж сега — каза му той. — Когато кърлежът е в твоята половина, разигравай го ти, аз няма да го пипам. Но оставиш ли го да ти се изплъзне и да мине в моята половина, няма да го пипаш, докато не ми се изплъзне на мен.
— Добре — давай, пускай го!
Кърлежът скоро избяга от Том и пресече екватора. Джо се залови да го тормози, после кърлежът му се измъкна и се върна при Том. Тези преходи започнаха да се повтарят доста често. Докато едното от момчетата мъчеше кърлежа с всепоглъщащо увлечение, другото зяпаше с не по-малък интерес. Двете глави се скланяха над плочата, а нищо друго на света не можеше да затрогне двете души. Най-сетне като че късметът твърдо мина на страната на Джо. Кърлежът се мяташе насам и натам, не по-малко възбуден и развълнуван от самите момчета, ала точно когато победата беше кажи-речи в кърпа вързана на Том и пръстите му тръпнеха в очакване, карфицата на Джо сръчно отклоняваше буболечката от курса и тя оставаше в негова власт. Това вече не се търпеше. Изкушението бе твърде силно. Том се пресегна и подбутна кърлежа с карфицата си. Джо начаса се разсърди и каза:
— Не го пипай, Том.
— Исках само да го поразмърдам малко, Джо.
— Не, сър, така не е честно! Остави го на мира!
— Ех, пък и ти! Аз само мъничко да го побутна!
— Остави го на мира, ти казвам.
— Няма пък!
— Трябва да го оставиш — той е от моята страна.
— Виж какво, Джо Харпър, чий е този кърлеж?
— Не ме интересува чий е — щом е от моята страна, не бива да го пипаш!
— Ще го пипам и още как! Кърлежът си е мой и да пукна, ако не мога да правя с него каквото си искам!
Изведнъж мощен удар се стовари върху плещите на Том, а след това и върху плещите на Джо. В продължение на две минути от двете сака хвърчеше прах и цялото училище се радваше на гледката. Момчетата се бяха вглъбили в заниманието си и не забелязаха възцарилата се в класната стая тишина, докато учителят се приближи на пръсти и се надвеси над тях. Бе проследил голяма част от представлението, преди да внесе в него известно разнообразие.
В дванайсет започна обедната почивка. Том изтича при Беки Тачър и си прошепна на ухото:
— Сложи си шапката и се престори, че си тръгваш. Когато стигнеш до ъгъла, се измъкни от другите, свърни в уличката и се върни тук. Аз ще мина по другия път, също ще се измъкна от другите и ще дойда.
И така, той си тръгна с една група ученици, а тя с друга. След малко двамата се срещнаха в края на уличката и се върнаха в училището, останало сега изцяло на тяхно разположение. Седнаха заедно и сложиха плоча за писане пред тях. Том подаде калема на Беки, хвана ръката си и започна да я води по плочата и така сътвори още една поразителна къщичка. Когато интересът им към изкуството поотслабна, двамата се разприказваха. Том плуваше в блаженство. Той попита:
— Обичаш ли плъхове?
— Не! Мразя ги!
— Е, аз също ги мразя — живите. Но аз ти говоря за умрелите плъхове, дето можеш да ги вържеш на връвчица и да ги въртиш над главата си.
— Не, не обичам особено плъховете. Аз обичам дъвка.
— И аз много я обичам! Де да имах сега!
— Искаш ли? Аз имам. Ще ти дам да подъвчеш, а после ще ми я върнеш.
Това ги устройваше и двамата започнаха да дъвчат поред и да си клатят краката, доволни и предоволни.
— Ти ходила ли си на цирк? — попита Том.
— Да, и татко обеща пак да ме заведе, ако съм послушна.
— Аз съм ходил на цирк три-четири пъти… много пъти! Църквата изобщо не може да се мери с цирка — в цирка непрекъснато стават разни работи! Като порасна, ще стана цирков клоун.
— О, така ли? Много хубаво. Те са прекрасни, целите са шарени!
— Да, и освен това печелят луди пари — по цял долар на ден! Така каза Бен Роджърс. Хей, Беки, ти била ли си някога сгодена?
— Какво значи това?
— Ами че сгодена, за да се омъжиш.
— Не съм.
— А искаш ли да се сгодиш?
— Ами сигурно. Не знам. Как става?
— Как става ли? Нищо работа. Казваш на някое момче, че никога, ама никога няма да вземеш друг освен него, и после се целувате и толкова! Всеки го може.
— Целуват ли се? Ама защо се целуват?
— Ами то е, такова де, за да… то всички така правят.