— Ама чакай, защо биеш мен? Сид я счупи!
Леля Поли се спря озадачено, а Том зачака жалостта си да го изцели. Но щом си възвърна дар слово, тя рече само:
— Хм! Е, убедена съм, че все е имало за какво да те перна. Сигурно докато не съм била тук, ти пак си сторил някоя безочлива пакост.
После съвестта я загриза и си се прииска да му каже нещо мило и ласкаво, но прецени, че това ще се изтълкува като самопризнание, че е сбъркала, а дисциплината забраняваше подобни неща. Затова си замълча и с натежало сърце се залови с нейните си работи. Том се цупеше в ъгъла и тъгуваше за неволите си. Знаеше, че вдън душата си леля му е готова да му падне на колене и съзнанието за това му доставяше мрачно удовлетворение. С нищо нямаше да се издаде, щеше да се прави, че не схваща нейните намеци. Усещаше как сегиз-тогиз тя му отправя нежен поглед през пелената от сълзи, но се правеше, че нищичко не забелязва. Представи си как лежи смъртно болен, а леля му се е навела над него и го умолява да пророни една-едничка думица на прошка, но той се извръща към стената и издъхва, без да я промълви. Ех, какво ли щеше да си е тогава? После си представи как го донасят мъртъв вкъщи от реката — къдрите му подгизнали, а изстрадалото му сърце най-сетне намерило покой. Как щеше да се хвърли върху него тя, как сълзите си щяха да се леят като порой, а устните си щяха да шептят молитви към Господа да си върне момченцето — тя никога, никога повече няма да го наказва несправедливо! Но той ще лежи бледен и студен, без никакви признаци на живот — клет страдалец, чиито теглила най-сетне са се свършили. Том дотолкова се разчувства от тези въображаеми скърби и печал, че не спря да преглъща и без малко щеше да се задави, а очите му плувнаха в сълзи и щом мигнеше, те преливаха, потичаха по лицето му и капеха от върха на носа му. Такава чудна наслада изпитваше от тегобите си, че не би позволил някакви си земни радости и досадни веселби да я омърсяват — тя бе свещена. Затова, когато след малко братовчедка му Мери влезе с танцова стъпка, преизпълнена с радост, че най-сетне се завръща у дома, след като бе векувала на село (всъщност бе гостувала там само една седмица), той стана и излезе през едната врата, навъсен като тъмен облак, а тя влезе през другата и донесе със себе си слънце и песен.
Той тръгна да броди далеч от обичайните сборища на момчетата, като търсеше затънтени кътчета, съзвучни с мрачния му дух. Един привързан на реката дълъг сал сякаш го зовеше — той приседна на ръба му и засъзерцава печалната водна шир, унесен в мечти колко прекрасно би било да се удави изведнъж, без нищо да усети, и да си спести всичкия тормоз, който природата бе изнамерила за давещите се. После се сети за цветето. Извади го, смачкано и повяхнало, и от това мрачното му блаженство още повече се усили. Зачуди се дали тя би го пожалила, ако научи? Щеше ли да плаче, щеше ли да си се иска да обвие ръце около шията му и да го утеши? Или и тя студено ще му обърне гръб като целия бездушен свят? Тази картина предизвика у него такива гърчове на сладко страдание, че той отново и отново я рисуваше в ума си и я преиначаваше както му хрумне, докато не я изчерпа до дъно. Най-сетне се надигна с въздишка и потъна в мрака.
Някъде към девет и половина–десет часът той излезе на безлюдната улица, където живееше Обожаемата непозната. Спря се за миг и се ослуша, ала нито звук не стигна до слуха му. През пердето на един прозорец на втория етаж мъждиво блещукаше свещ. Дали тя, пресветата и възвишената, бе там? Той се покатери на оградата, промъкна се безшумно през градината и застана под прозореца. Гледа го дълго и прочувствено, а после полегна по гръб на земята с ръце, скръстени на гърдите, стиснал клетото повяхнало цвете. Така щеше да издъхне той сред този леден и бездушен свят, без покрив над несретата си глава, без приятелска ръка, която да попие предсмъртната пот от челото му, без любящо лице, което да се склони състрадателно над него, когато настъпи предсмъртната агония. Ето какъв щеше да го види тя, щом надникнеше навън в радостното утро и… ах, дали би отронила сълзица поне над бедното му безжизнено тяло, дали би отронила въздишка поне, че един млад живот е бил тъй сурово разбит, тъй ненавременно прекършен?
Прозорецът се отвори и грачещият глас на прислужницата оскверни свещения покой и буен потоп заля останките на проснатия мъченик!
Героят скочи на крака, като се давеше и сумтеше. Във въздуха нещо профуча като снаряд, дочу се приглушена ругатня, последва звън на счупено стъкло и един дребничък, неясен силует прескочи оградата и се стрелна в мрака.
Не след дълго, докато Том, вече съблечен и готов за лягане, разглеждаше подгизналите си дрехи на светлината на лоена свещ, Сид се събуди. Но дори и смътно да му бе минало през ум да подметне някой и друг намек, той реши да си затрае, защото в очите на Том се четеше заплаха.