— Това значи да се закълнем, че ще се подкрепяме един друг и никога няма да издаваме тайните на бандата, дори и ако ни накълцат на парченца, и ще убием всеки, който оскърби някой от бандата, и не само него, ами и цялата му рода.
— Страшна работа… ей, страшна работа, Том!
— Страшна и още как! И тая клетва се полага в полунощ, на най-затънтеното и страшно място, което може да се намери… В къща с призраци е най-добре, ама вече всичките ги събориха.
— Карай да върви, но е хубаво, дето ще стане в полунощ.
— Да, така е. И трябва да се закълнем върху ковчег и да се подпишем с кръв.
— Ето това вече е нещо! Това е един милион пъти по-разкошно, отколкото да си пират! Тъй да бъде, Том, ще си живея у вдовицата, докато пукна, а пък ако стана прочут разбойник и всички заприказват за мен, току-виж се възгордяла, че ме е извадила от калта!
Заключение
Тъй завършва този летопис. И тъй като това е историята на едно момче, тя трябва да свърши дотук. Продължи ли по-нататък, тя ще стане история на един мъж. Когато пишеш роман за големи хора, знаеш точно къде да спреш — до сватбата. Но когато пишеш за юноши, трябва да спреш, докъдето е най-добре.
Повечето от героите в тази книга са все още живи — преуспели и щастливи. Може би някой ден ще си струва да се върнем към историята на по-младите от тях и да видим какви мъже и жени са станали. Затова най-мъдро би било да не разкриваме нищо от сегашния им живот.