Либи избута клечката за зъби към ъгъла на устата си с ловка гимнастика на езика.
— Помолихме момчетата от лабораторията да погледнат кабела. Никой не бърше праха от проводници, които висят от тавана, и очаквахме да открием отпечатъци. Кабелът обаче беше чист като… ъъъ…
Либи размаха ръка.
— Като нещо много чисто? — услужливо предположи Йонг.
— Именно. Единствените отпечатъци по него са от нашите пръсти.
— Значи освен ако Ендрю не е избърсал кабела, преди да се обеси, и не е промушил главата си в примката, без да я докосва, някой друг го е сторил вместо него — разсъди на глас Уодкинс. — Това ли твърдите?
— Натам указват фактите, сър.
— Но ако този тип е толкова умен, колкото го изкарвате, защо ще изгася осветлението на тръгване? — разпери ръце Уодкинс и огледа насядалите около масата.
— Защото го е направил машинално, без да мисли. Както човек изгася осветлението на излизане от своя дом. Или от апартамент, за който има ключ и често посещава.
Хари се намести по-удобно на стола. Потеше се като прасе и не знаеше колко още ще издържи без питие.
— Според мен търсим тайния любовник на Ото Рехтнагел.
Либи настигна Хари до асансьора.
— Да обядваш ли отиваш?
— Да — кимна Хари.
— Нещо против да те придружа?
— Абсолютно нищо.
Ако на човек не му се говореше, Либи беше добра компания. Намериха свободна маса в „Садърн“ по Маркет Стрийт. Хари си поръча „Джим Бийм“. Либи вдигна глава от менюто:
— Две салати с барамунди, черно кафе и пресен вкусен хляб.
Хари се изненада.
— Благодаря, но този път ще пропусна — обърна се той към сервитьора.
— Не го слушайте — настоя с усмивка Либи. — Приятелят ми ще преосмисли скептицизма си, като вкуси от тукашната барамунди.
Сервитьорът се оттегли. Либи отпусна ръце върху масата, разпери пръсти и започна да ги оглежда, все едно се опитваше да открие разликите помежду им.
— На младини тръгнах на автостоп по крайбрежието към Кеърнс и Големия бариерен риф — сподели Либи, втренчен в гладката кожа на ръцете си. — В евтин мотел за туристи се запознах с две немкини, тръгнали на околосветско пътешествие. В Сидни наели кола и пристигнали с нея. Подробно ми разправиха кои места са посетили, колко дълго са прекарали там и защо и кои още забележителности възнамеряват да посетят. По всичко личеше, че не оставят нищо на случайността. Навярно на немците им е изконно заложено да се придържат към някакъв план. Попитах ги дали са срещнали кенгура, а те се засмяха снизходително и ме увериха, че са видели, и то много. Разбирай, отметнали са поредната атракция в списъка „преживявания, които не са за изпускане“. „И спряхте да им дадете храна?“ — осведомих се аз. Те се спогледаха объркано. „Не ги хранили!“ — поклатиха глава те. „Защо? Кенгурата са много мили животни.“ „Ама те мъртви!“
Смаян от неочаквано пространния монолог на Либи, Хари забрави да се засмее. В Австралия шофьорите често се затрудняват, защото на пътното платно внезапно изскачат кенгура, и всеки, излязъл с автомобил извън града, се е натъквал на трупове на прегазени животни в крайпътните канавки.
Сервитьорът донесе напитката на Хари. Либи огледа чашата.
— Завчера видях толкова очарователно момиче, че ми се прииска да я погаля по бузата и да ѝ кажа нещо хубаво. Беше на двайсет и една-две, облечена в синя рокля, боса. „Ама тя мъртва“. Както ти е известно, беше руса, изнасилена, със синини по врата от душенето. Снощи сънувах, че труповете на момичета с пропиляна младост и погубена красота задръстват канавките из цяла Австралия — от Сидни до Кеърнс, от Аделаида до Пърт, от Дарвин до Мелбърн. И всичко това по една-единствена причина: затворили сме си очите, защото не сме могли да понесем истината; не сме вложили всичките си сили; позволили сме си да проявим човешка слабост.
Хари се досещаше накъде бие Либи. Сервитьорът поднесе рибата.
— Ти му дишаш във врата, Хари. Ти долепи ухо до земята и ще различиш вибрациите от стъпките му, ако пак се приближи. Винаги ще има стотици причини да се натряскаш, но докато лежиш и драйфаш в хотелска стая, не си от полза за никого. Този изверг не притежава нищо човешко. Затова и ние не можем да бъдем човеци, докато го издирваме. Трябва да проявим стоицизъм, да устоим на всичко. — Либи разгъна салфетката си. — А сега да похапнем.
Хари доближи чашата до устните си и без да сваля поглед от Либи, бавно пресуши съдържанието ѝ. Остави я върху масата с гримаса и вдигна ножа и вилицата. Останалата част от обяда премина в мълчание.