Теди поклати глава.
— Сигурен ли си, Монгаби? Той е известна личност. Предричат му, че ще спечели австралийското първенство по бокс.
Настана мълчание. Погледът на Монгаби зашари неспокойно.
— Какво искаш да…
— В тежка категория, разбира се.
Хари откри сламката сред чадърчетата и лимоновите резени в плодовия коктейл и смукна.
— Инспекторе, аз ли съм се объркал, или допреди малко наистина си бъбрехме приятелски? — усмихна се напрегнато Теди.
— Така ли сме правили? Но не може човек само да се забавлява, нали? Е, край на кефа.
— Инспектор Хоули, и на мен случилото се миналия път не ми харесва. Съжалявам. Макар че и ти имаше вина. Като те видях да идваш тази вечер, реших, че вече сме загърбили неприятния инцидент. С теб можем да се разберем като нормални хора. Говорим на един и същ език.
За секунда дискомузиката спря. Теди млъкна. Чу се сръбване, когато Хари изсмука през сламката последните капки на дъното на чашата.
Теди преглътна.
— Мелиса няма конкретни планове за тази вечер — Монгаби погледна умолително Хари.
— Благодаря, Монгаби, оценявам предложението ти. Точно в момента обаче времето ме притиска. Първо трябва да приключа с настоящата задача, а после ще се наложи да си тръгвам.
Извади от якето си полицейска палка с гумирана ръкохватка.
— Толкова бързам, че дори не знам дали ще успея да те пребия.
— Какво, по дяв…
Хари се изправи.
— Дано тази вечер Геоф и Иван да са дежурни. Моят приятел изгаря от нетърпение да ги види.
Теди се опита да стане от стола.
— Затвори си очите — предупреди Хари и замахна.
— Мхм?
— Ало, Еванс ли е на телефона?
— Може и той да е. Кой пита?
— Здрасти. Аз съм Биргита. Шведската приятелка на Ингер, нали се сещаш? В „Ди Олбъри“ сме се виждали два-три пъти. Имам дълга руса коса, леко червеникава. Сещаш ли се?
— Сещам се, разбира се. Биргита беше, нали? Как я караш? Кой ти даде този номер?
— Бивам. Кога съм по-добре, кога по-зле. Знаеш как е. Заради случилото се с Ингер малко съм се сдухала. Но това ти е ясно, какво да ти обяснявам. Ингер ми даде номера ти, ако се наложи да се свържем с нея в Нимбин.
— Аха.
— Еванс, ти разполагаш с нещо, от което имам нужда.
— Нима?
— Да. Стока.
— Ясно. Неприятно ми е да те разочаровам, но се съмнявам да имам онова, което търсиш. Виж… Биргита…
— Не разбираш! Трябва да се срещнем!
— По-спокойно. Стоката, която искаш, се намира у доста доставчици, а тази линия не е подсигурена и ти препоръчвам да внимаваш какво говориш. Съжалявам, но няма как да ти помогна.
— Трябва ми онова, дето започва с „м“, а не с „х“. Само у теб го има.
— Глупости.
— Е, намира се у още двама-трима, но им нямам доверие. Купувам за няколко души. Ще взема голямо количество и ще ти платя добре.
— В момента съм малко зает, Биргита. Ако обичаш, не ме търси повече.
— Чакай! Мога… знам разни работи. Знам по какво си падаш.
— В смисъл?
— Какво… те възбужда.
…
— Изслушай ме, Еванс.
,,,
…
— Извинявай, но трябваше да изгоня едни хора. Не млъкват! Кажи сега какво според теб ми харесва, Биргита.
— Не е за телефон, но… Блондинка съм и… и аз си падам по такива неща.
— Мили боже! Приятелки! Не спирате да ме удивявате. Честно казано, мислех си, че Ингер си трае за изпълненията ни.
— Кога ще се видим, Еванс? Спешно е.
— Вдругиден идвам в Сидни. Може да взема по-ранен самолет…
— Моля те!
— Хм…
— Кога можем да…
— Шшт, Биргита, мисля.
…
— Добре, слушай сега внимателно. Утре вечер в осем слез по Дарлингхърст Роуд. Спри до „Гладния Джак“ отляво. Търси черен „Холдън“ с тонирани стъкла. Ако не се появя до осем и половина, си тръгни. И се постарай да ти виждам косата.
— Последния път? А, сетих се. Съвсем неочаквано Кристин ми се обади през нощта. Беше подпийнала. Нахока ме за нещо, не си спомням за какво. Най-вероятно задето съм провалил живота ѝ. Имаше склонността да обвинява хората около себе си за провала на така прилежно начертаните ѝ планове.
— Така става с момиченцата, които като малки са се заседявали сами с куклите си — вметна Биргита.
— Сигурно. Но наистина съм забравил повода за обаждането ѝ. Самият аз също не бях съвсем трезвен.
Хари се надигна на лакти върху пясъка и плъзна поглед към морската шир. Вълните се извисяваха, гребените им побеляваха, а пяната увисваше за миг във въздуха. После се разливаше, блестяща като натрошено стъкло, върху скалите пред Бондай Бийч.