— Какво гласи план-графикът? — провикна се от кухнята Либи.
— След петнайсет минути дежурството ѝ приключва. В момента колегите са в „Ди Олбъри“ и ѝ прикачват микрофон и радиопредавател.
— Ще я закарат ли до Дарлингхърст Роуд?
— Не. Не знаем къде в района се намира Уайт и ако я види да слиза от наш автомобил, може да се усъмни. Биргита ще тръгне пеш от бара.
Влезе Уодкинс.
— Всичко изглежда наред. Ще застана зад ъгъла в задния двор и без да ме видят, ще ги проследя дотук. През цялото време ще държим момичето ти под око, Хоули. Къде си, Хоули?
— Вътре, сър. Чух ви. Звучи успокоително.
— Радиовръзката, Либи?
— Имаме контакт, сър. Всички са заели позиции. Чакаме раздвижване.
Хари обмисля дълго. Как ли не го въртя из ума си. Спори със себе си, прецени нещата от всевъзможни гледни точки и накрая реши: ще поеме риска тя да приеме жеста му като безвкусно клише, като детински начин да ѝ се обясни в любов или като лесен изход. Разопакова червената дива роза, която бе купил, и я натопи в чашата с вода до снимката на нощното шкафче.
Обзе го леко колебание. Дали това няма да я раз концентрира? Ами ако Еванс Уайт я попита от кого е розата? Хари докосна внимателно един бодил. Не. Биргита ще схване окуражителното му послание. Розата няма да я разсее, а напротив, ще ѝ вдъхне сили.
Погледна ръчния си часовник. Осем часът.
— Да започваме и да приключваме час по-скоро! — извика той към дневната.
Нещо не беше наред. Хари чуваше само пращенето на радиостанцията, но не и отделните думи. Непрекъснато постъпваха съобщения. Всички бяха запознати подробно със задълженията си и ако всичко вървеше по план, не би трябвало да тече толкова оживена комуникация по радиото.
— Мамка му, мамка му, мамка му! — изруга Уодкинс.
Либи си свали слушалките и се обърна към Хари:
— Не се е появила.
— Какво?
— Тръгнала е от „Ди Олбъри“ точно в осем без четвърт. Оттам до „Кингс Крос“ има максимум десет минути. А вече минаха двайсет и пет.
— Нали казахте, че ще я държите под непрекъснато наблюдение!
— От момента, когато се озове на мястото на срещата — уточни Либи. — Защо някой ще…
— А микрофонът? Нали е свързан към подвижната апаратна?
— Изведнъж връзката се е прекъснала. Не чуват нито звук.
— Имаме ли карта? Накъде е тръгнала? — Хари говореше тихо, припряно.
Либи извади пътен атлас от чантата си и го подаде на Хари. Той разгъна картата на „Падингтън“ и „Кингс Крос“.
— По кой маршрут се уговорихте да мине? — попита по радиостанцията Либи.
— По най-лесния. Надолу по Виктория Стрийт.
— Виждам го — каза Хари. — От Оксфорд Стрийт завива по Виктория Стрийт, минава покрай болница „Сейнт Винсент“ и Грийн парк, спуска се към кръстовището, откъдето започва Дарлингхърст Роуд, и след двеста метра стига до „Гладния Джак“. По-просто няма как и да бъде!
Уодкинс дръпна микрофона:
— Смит, изпрати две коли по Виктория Стрийт да потърсят момичето. Поискай подкрепление и от колегите в бара. Една кола да остане пред „Гладния Джак“ — в случай че момичето се появи. Действайте бързо и без да вдигате шум. Узнаете ли нещо, докладвайте веднага.
Уодкинс захвърли микрофона.
— По дяволите! Какво, за бога, се е случило? Да не я е блъснала кола? Да не са я нападнали крадци или изнасилвачи? Мамка му, мамка му!
Либи и Хари се спогледаха.
— Възможно ли е Уайт да е минал с колата си по Виктория Стрийт, да е видял момичето и да я е качил в колата си? — предположи Либи. — Може да я е познал — нали я е виждал в „Ди Олбъри“.
— Радиопредавателят! — сети се Хари. — Трябва поне той да функционира.
— Браво, браво, обади се! Тук е Уодкинс. Получавате ли сигнали от радиопредавателя? Да? Посока „Ди Олбъри“? Значи не е далече. Бързо, бързо! Добре. Край.
Тримата мъже се смълчаха. Либи поглеждаше крадешком към Хари.
— Попитай дали са забелязали автомобила на Уайт — поиска Хари.
— Браво, обади се. Тук е Либи. Някакви следи от черен „Холдън“?
— Никакви.
Уодкинс скочи от мястото си и започна да кръстосва напред-назад и да ругае под нос. Откакто влезе в дневната, Хари стоеше приклекнал и чак сега усети треперенето на бедрените си мускули.
Радиото изпращя.
— Чарли, тук Браво. Обадете се.