— Излъгал Енквист за марката, за да се подсигури срещу евентуална постановка. Затова искал първо да обиколи района незабелязано и да се увери, че не му готвим клопка.
— Ясно. Идвам при вас. Обади се и събуди другите, ако обичаш.
— Те се прибраха едва преди два часа, Хоули. Цяла нощ не са мигнали и Уодкинс помоли…
— Изобщо не ми пука какво е наредил Уодкинс. Казах да ги събудиш.
Пак бяха внесли в залата стария вентилатор. Отпускът май не му се беше отразил добре, защото скърцаше в знак на протест, задето са го накарали да прекъсне пенсионерското си битие.
Оперативката бе приключила, но Хари продължаваше да седи в залата. Под мишниците му се бяха образували големи мокри петна от пот. На масата пред него лежеше телефон. Хари затвори очи и промърмори няколко изречения. После вдигна слушалката и набра нужния номер.
— Ало?
— Хари Хоули е.
— Хари! Радвам се, че си станал толкова рано в неделя. Похвален навик. Очаквах да се обадиш. Сам ли си?
— Да.
Двамата събеседници дишаха ускорено в слушалката.
— Хвана ми спатиите, нали, друже?
— От известно време знам, че си ти.
— Браво на теб, Хари. И сега ми звъниш, защото държа нещо, което искаш да ти върна, така ли е?
— Съвсем вярно.
Хари избърса потта си.
— Разбираш защо бях принуден да я отвлека, нали?
— Не. Не разбирам.
— Я стига, Хари, умен мъж си. Като чух, че някой е поискал справка, веднага се сетих, че това е твоя работа. Само се надявам да си проявил благоразумие и да не си го споделил с никого.
— И дума не съм обелил.
— Значи все още имаш шансове да видиш отново червенокосата си приятелка.
— Как го направи? Как я отвлече?
— Знаех кога приключва дежурството ѝ, изчаках я с колата пред „Ди Олбъри“ и потеглих след нея. Тя влезе в парка и ми се стори редно някой да я предупреди, че по това време на денонощието не е препоръчително да се разхожда сама на такова място. Скочих от колата и я настигнах. Поднесох ѝ да помирише кърпа — бях си я подготвил — и после се наложи да я кача в колата ми.
От думите му Хари прецени, че не е открил записващото устройство в чантата ѝ.
— Какво искаш от мен?
— Звучиш ми притеснен, Хари. Отпусни се. Нямам намерение да те товаря с непосилни задачи. Работата ти е да залавяш убийци и ще те помоля да направиш точно това: да продължиш да си вършиш работата. От Биргита научих, че главният заподозрян е наркопласьор, някой си Еванс Уайт. Невинен или не, всяка година той и себеподобните му затриват повече хора, отколкото аз съм погубил през целия си живот. А този факт не може да се подмине с лека ръка. Хе-хе. Едва ли има нужда да навлизам в подробности. Искам само да се погрижиш Еванс Уайт да бъде осъден за престъпленията си. И за част от моите. Уличаващо доказателство би могло да бъде капка кръв или епителни клетки от Ингер Холтер в дома на Уайт, нали? Ако със съдебния лекар се имате, нищо не му струва да ти осигури няколко проби от необходимия доказателствен материал, а ти да ги подхвърлиш на местопрестъплението. Хе-хе. Майтапя се, Хари. Искаш ли аз да те снабдя с образци? Дали пък не съм запазил проби от кръвта, епителни клетки и косми от жертвите ми в грижливо надписани найлонови пликчета? Ей така, за всеки случай. Човек никога не знае кога ще му се наложи да заблуди полицията. Хе-хе.
Хари стисна слушалката, овлажняла от потта му. Опитваше се да разсъждава. Събеседникът му явно не беше в течение, че полицията знае за отвличането на Биргита и вече е преосмислила версията си за извършителя. Това означаваше, че Биргита не му е разкрила ролята си в постановката за залавянето на Уайт. Убиецът я бе похитил под носа на дузина полицаи, без изобщо да подозира!
Гласът на мъжа го изтръгна от размислите му:
— Примамлива възможност, а, Хари? Убиецът ти помага да заловиш друг обществен враг. От нас ще излезе добър тандем. Разполагаш с… четирийсет и осем часа да подготвиш обвинителния акт. Очаквам във вторник вечерта да чуя добри новини. Междувременно обещавам да се отнасям към червенокосата с цялото уважение, което се очаква от джентълмен. Ако не получа каквото се споразумяхме, тя обаче няма да доживее до сряда. Затова пък ще преживее незабравима вторнична вечер.
Хари затвори. Вентилаторът бръмчеше противно и пронизително. Погледна ръцете си. Леко потреперваха.
— Какво мислите, сър? — попита Хари.
Широкият гръб, досега стоял неподвижен пред таблото, се размърда.
— Ще пипнем този негодник — зарече се Маккормак. — Преди да повикаме другите, кажи кога точно се сети, че е той?