Хари долепи снимката до комарника.
— Открили са я в доста обезобразено състояние, сър.
Върху кухненската маса бяха пръснати вестници, мивката преливаше от мръсни чинии и чаши, а подът не беше виждал сапун и вода от няколко месеца. Въпреки това Хари още от пръв поглед забеляза, че жилището не е безнадеждно занемарено както бърлогите на пропадналите наркомани. Липсваха симптоматичните мухлясали остатъци от хранителни продукти, не вонеше на урина, завесите не затулваха прозорците. В стаята цареше известен порядък — надежден знак, че Еванс Уайт все още не бе изпуснал положението от контрол.
Седнаха на кухненските столове, а Еванс извади бутилка бира от хладилника и веднага я надигна. Оригването отекна в цялата кухня, последвано от доволния сподавен смях на домакина.
— Разкажете ни за отношенията си с Ингер Холтер — подкани го Хари и размаха ръка, за да прогони смрадта от устата на Уайт.
— Ингер беше добро, красиво и глупавичко момиче, което си беше внушило, че ни очаква светло бъдеще заедно — Еванс погледна към тавана и пак се засмя доволно. — Май с това изчерпих въпроса.
— Имате ли някаква представа как я е примамил убиецът и кой би могъл да е?
— И в Нимбин продават вестници. Знам, че е била удушена. Кой го е направил… Някой удушвач сигурно.
Той отметна назад глава и избухна в смях. Къдрав кичур падна върху челото му, белите му зъби проблеснаха върху загорилото лице, а бръчките около кафявите очи плъзнаха към ушите, окичени с огромни пиратски обици.
Ендрю се прокашля.
— Господин Уайт, жена, която сте познавали добре и с която сте поддържали интимни отношения, е била убита преди броени дни. Не е наша работа да ви съдим дали скърбите, или не, но както вероятно разбирате, издирваме убиец и ако не ни окажете съдействие, ще се наложи да ви отведем в полицейското управление в Сидни.
— И без това тази седмица ми се отвори ангажимент в Сидни. Ако вие ми платите самолетния билет, нямам нищо против — и Еванс тръсна презрително глава.
Хари се чудеше какво да мисли. Дали Еванс Уайт е толкова корав, колкото си даваше вид, или просто страдаше от така наречения „недостатъчно развит душевен потенциал“ — едно типично норвежко определение. Къде другаде по света юридическите власти излизат със заключение за качествата на човешката „душа“?
— Както желаете, господин Уайт. Получавате самолетен билет, безплатен престой и храна, безплатен адвокат и безплатен пиар — в качеството ви на главен заподозрян по случая.
— Дреме ми! Нали ще ме пуснете след четирийсет и осем часа.
— После ще ви предложим безплатно денонощно наблюдение, безплатно събуждане, за да проверим дали сте си у дома през нощта, а вероятно дори и някоя и друга полицейска акция. А кой знае какво може да изскочи при неочаквано посещение от полицията…
Еванс изля остатъка от бирата в гърлото си и започна да чопли етикета върху бутилката.
— Какво по-конкретно ви интересува, господа? — посърнал попита той. — Знам само, че един ден тя просто изчезна. Предстоеше ми пътуване до Сидни и я набрах, но не я открих нито в бара, нито вкъщи. В деня, когато пристигнах в града, прочетох във вестниците, че е намерена убита. Два дни ходех като зомби. У-б-и-т-а? Каква е статистическата вероятност млада жена да се прости с живота си по такъв начин?
— Нищожна. Имате алиби за часа на убийството, нали? — попита Ендрю, докато си водеше записки.
— Алиби ли? Защо ми е алиби? Нали не съм заподозрян, по дяволите? Да не ми казвате, че след повече от седмица не сте открили нито една сериозна следа?
— Проверяваме всички следи, господин Уайт. Ще ми кажете ли къде бяхте през двата дни, предшестващи пътуването ви до Сидни?
— Тук, къде другаде?
— Сам ли?
— Не съвсем — Еванс се ухили и запрати бирената бутилка. Тя описа елегантна парабола и беззвучно потъна в кошчето за смет пред кухненския плот. Впечатлен, Хари кимна.
— Мога ли да попитам кой е бил при вас?
— Явно можете. Не е проблем, нямам какво да крия. Анджелин Хъчисън. Живее в Нимбин.
Хари записа името.
— Любовница?
— Нещо такова.
— Какво ще ни разкажете за Ингер Холтер?
— Ами… познавах я сравнително отскоро. Запознахме се в Сидни, в бара, където тя работи, „Ди Олбъри“. Заговорихме се и тя сподели, че пести, за да посети Байрън Бей. Намира се само на няколко мили оттук. Дадох ѝ номера си в Нимбин. Няколко дни по-късно тя ми се обади с молба да пренощува в имението ми. Уговорката беше за една нощ, а Ингер остана повече от седмица. После се срещнахме в Сидни по време на мое пътуване. Виждали сме се всичко на всичко два-три пъти. Както се досещате, не успяхме да задълбочим връзката си. Пък и тя започна да става досадна.