На Хари му се прииска просто да се сгуши в скута ѝ и да заспи.
— Два двойни джина с тоник — в името на закона — поръча Ендрю.
— На мен по-добре ми дай сок от грейпфрут — поправи го Хари.
Тя им поднесе напитките и се облегна на барплота.
— Благодаря ти за вчера — прошепна на Хари.
В огледалото зад гърба ѝ той видя собствената си идиотска усмивка.
— Ей, ей, ако обичате, без скандинавско гукане. Докато аз плащам, ще говорим на английски — намръщено помоли Ендрю. — Нека ви разкажа една история, млади хора. За любовта, която е по-велика загадка от смъртта. — Направи драматична пауза. — Чичо Ендрю ще ви разправи стародавна австралийска легенда: историята за Бубур Жълто-кафявата змия и за Уала.
Хари и Биргита се наведоха към Ендрю, а той премлясна доволно и запали пура.
— Имало едно време млад воин на име Уала. Уала обичал младата красавица Мора, а тя — него. Уала издържал племенната церемония и вече бил признат за зрял мъж. Нямало пречки да се ожени за която пожелае от съплеменничките си, стига да са изпълнени две условия: да не е била омъжвана преди и да откликне на чувствата му. А Мора искала Уала да ѝ стане мъж. И той копнеел нито за миг да не се отделя от любимата си, ала традицията повелявала да отиде на лов. Преди сватбата трябвало да поднесе плячката като дар на родителите на момичето. В една прекрасна росна утрин Уала потеглил. Мора му дала бяло перо от какаду да си го затъкне в косата.
Докато Уала го нямало, Мора отишла да събира мед за празненството. А мед не се намирал лесно и тя се отдалечила от бивака повече от обикновено. Озовала се в долина с едри камъни. Над долината се спускала особена тишина — не се чувала ни птича песен, ни жужене на насекоми. Тъкмо да продължи нататък ѝ съзряла гнездо с грамадни бели яйца — по-големи не била виждала. „Ще ги взема за празненството“ — рекла си тя и посегнала към яйцата.
В същия миг нещо голямо се плъзнало по камъните и преди да побегне или да извика, огромна жълто-кафява змия се увила около снагата ѝ. Мора се съпротивлявала, но напразно. Влечугото започнало да я стиска. Тя вдигнала очи към синьото небе над долината и се опитала да призове Уала, ала в дробовете ѝ вече нямало въздух. Не успяла дори да гъкне. Хватката на змията се затягала все повече и повече, накрая изцедила и последната капка живот от Мора, потрошила и всичките ѝ кости. После змията се оттеглила в сенките, откъдето се била и появила. Там ставала невидима, защото цветовете ѝ се сливали с дърветата и камъните.
След два дни открили бездиханното тяло сред камъните в долината. Родителите ѝ били безутешни, майката ридаела и питала бащата какво ще кажат на Уала, когато се прибере. — Ендрю погледна Хари и Биргита с блеснали очи. — Огънят в бивака вече догарял. Призори на следващия ден Уала се върнал. Ловът преминал с куп премеждия, ала той стъпвал леко, с искрящи от щастие очи. Приближил се до родителите на Мора, смълчани до жаравата. „Нося ви подаръци“ — рекъл им. Връщал се с богата плячка: кенгуру, вомбат и бутове от ему.
„Дошъл си тъкмо навреме за погребението, Уала, ти, който щеше да ни бъдеш като син“ — съобщил му бащата на Мора. Сякаш някой покосил Уала с тежък удар. Всички видели каква болка изпитва, каква скръб го мъчи, ала той бил корав воин, преглътнал сълзите си и попитал: „Защо още не сте я погребали?“. „Защото я открихме едва вчера“ — отвърнал бащата. „Тогава ще я придружа и ще поискам духа ѝ. Нашият виринун ще излекува потрошените ѝ кости, а аз ще ѝ върна духа и ще я съживя.“ „Твърде късно е — възразил бащата. — Духът ѝ вече е отишъл там, където се преселват духовете на всички мъртви жени. Но убиецът ѝ е още жив. Знаеш какво повелява дългът ти, синко.“ Уала си тръгнал, без да отрони дума. Живеел в пещера заедно с другите ергени от племето. И пред тях останал безмълвен. Изминали няколко месеца, Уала не участвал нито в песните, нито в танците. Непрекъснато странял от общите забави. Според едни искал да вкамени сърцето си и да забрави Мора. Според други възнамерявал да последва Мора в задгробното царство на жените. „Невъзможно е — клатели глава хората. — След смъртта си жените и мъжете се преселват в отделни царства.“
Една жена обаче рекла: „Грешите. Уала е потънал в кроежи как да отмъсти за любимата си. Да не мислите, че Бубур Жълто-кафявата змия може да се убие с копие? Не сте го виждали, но като млада аз го зърнах и цялата ми коса побеля. По-страшна гледка не можете да си представите. Вярвайте на думите ми: Бубур може да бъде надвит само с мъжество и хитрост. А мен ако питате, този млад воин ги притежава.“
На другия ден Уала дошъл при огъня. Очите му блестели, изглеждал окрилен. Попитал кой ще го придружи, за да събират смола. „Имаме достатъчно запаси. Ще ти дадем“ — отвърнали хората, изненадани от ведрото му настроение. „Трябва ми прясна — възразил той и се засмял на уплашените им лица. — Елате и ще видите за какво ще я използвам.“ Любопитството ги зачоплило и те го придружили. Събрали колкото трябва и той ги повел към долината с едрите камъни. Там върху най-високото дърво изградили малка кула и Уала отпратил спътниците си да си вървят. На дървото взел със себе си само най-верния си другар. Двамата започнали да викат името на Бубур, а призивите им отеквали из цялата долина. Слънцето се издигнало на небосклона.