Хари възнамеряваше да мине по маршрута на Ингер Холтер в навечерието на убийството ѝ. Не че австралийските му колеги вече не го бяха обходили: Либи и Йонг се бяха отбили в баровете и ресторантите по пътния отрязък до квартирата ѝ и бяха показали снимката ѝ навсякъде, но без резултат. Хари се опита да навие Ендрю да го придружи, но той се запъна: щял само да изгуби ценно време, което предпочитал да прекара пред телевизора.
— Не се бъзикам, Хари. Гледането на телевизия повдига самочувствието. Като видиш какви малоумници се показват в национален ефир, започваш да се чувстваш умен. А според научни изследвания хората с високо мнение за интелекта си се справят по-добре, отколкото онези, които се оценяват като глупави.
Хари не разполагаше с аргументи да обори подобна желязна логика. Ендрю му продиктува името на бар по Бридж Роуд. Познавал съдържателя, нека Хари му предаде поздрави.
— Едва ли ще ти каже нещо ново, но поне ще ти направи петдесет процента отстъпка на безалкохолните — ухили се доволно Ендрю.
Хари слезе от автобуса и се затътри лениво към „Пирмонт“. Оглеждаше високите сгради и трескаво сновящите между тях хора, подвластни на динамиката на големия град. Никъде не откриваше подсказка какво би могло да се е случило на Ингер Холтер през злощастната вечер. До рибния пазар влезе в кафене и си поръча бейгъл със сьомга и каперси. От прозореца се откриваше панорама към моста над Блекуотъл Бей и към „Глийб“ на отсрещния бряг. Работници строяха открита сцена на площада и от плакатите Хари разбра, че предстои концерт по случай Националния празник на Австралия, който се падаше идната неделя. Хари си поръча кафе и започна да се бори със „Сидни Морнинг Хералд“. С този вестник човек може да опакова товара от цял контейнеровоз с риба. Дори да гледаш само снимките по страниците, без да четеш, пак мъчно ще стигнеш до края. Но до смрачаване оставаше цял час, а Хари искаше да провери що за екземпляри се подвизават из „Глийб“ след залез-слънце.
Съдържателят на „Крикет“ беше и горд собственик на екипа, с който националният герой Алън Бордър бе играл, когато в началото на осемдесетте Австралия победи Англия в три поредни срещи по крикет. Екипът висеше зад стъклена витрина на стената над ротативката. На друга стена бяха окачени две бухалки и топката, използвана през 1978-а, когато Австралия бе извоювала паметна победа срещу Пакистан и най-сетне бе сложила край на черната серия от поражения. След като някой бе отмъкнал пръчките от вратата от мача срещу Южна Африка, окачени над входа, съдържателят се бе принудил да закове трофеите си. Впоследствие един от гостите, в опит да отскубне наколенката на легендарния Дон Брадман, съдрал ценния експонат. Още с влизането Хари забеляза спортните реликви по стените. Клиентелата на заведението, съдейки по името му, се състоеше от крикет запалянковци. Веднага му хрумна, че май ще трябва да преосмисля представата си за крикета като за снобарски спорт. Посетителите нямаха нито контешки прически, нито ухаеха на скъпи парфюми. Бъроуз зад барплота не правеше изключение.
— Добър вечер — поздрави той. Гласът му звучеше като стържене на коса о брус.
— Тоник без джин — поръча Хари и го подкани да задържи рестото.
— Много е за бакшиш и малко за подкуп — отбеляза Бъроуз и размаха десетдоларовата банкнота. — Да не си полицай?
— Толкова ли ми личи? — попита обезсърчено Хари.
— Е, приличаш малко и на досаден турист.
Бъроуз остави рестото пред Хари и се извърна.
— С Ендрю Кенсингтън сме приятели — уточни Хари.
Бъроуз се обърна светкавично и грабна парите.
— Така кажи — промърмори той.
Съдържателят не помнеше нито да е виждал, нито да е чувал за Ингер Холтер — дотук нищо ново, защото Хари знаеше, че Ендрю го е разпитвал. Ала Хари следваше кредото на някогашния си ментор от Осло — Симонсен, по прякор Лумбаго — „От повторно питане глава не боли.“
Хари огледа обстановката.
— Какво се предлага при теб?
— Менюто за днес е шишчета с гръцка салата. Седем долара.
— Извинявай, не се изразих правилно. Питах за клиентелата.
— Най-ниската прослойка — усмихна се горчиво Бъроуз.
Мимиката говореше достатъчно за професионалния му живот и за неосъществената мечта заведението му да потръгне.
— Онези редовни клиенти ли са? — Хари кимна към тъмния ъгъл, където петима мъже пиеха бира.
— Да. Повечето са стари познайници. Туристическите тълпи не минават оттук.
— Нещо против да им задам няколко въпроса?