Сега Хари си представи как тютюневият дим се гърчи в тялото му като огромна змия. Бубур. Джоузеф се сепна от съня си.
— Родителите ми бяха гарванови хора — изтърси той без никаква прелюдия и се надигна. — Можеха да летят.
Явно дрямката го бе поосвежила. Разтърка лицето си с длани.
— Да летиш е хубаво. Да ти се намира някоя десетачка?
Хари изрови само банкнота от двайсет долара.
— Става — заяви Джоузеф и я отскубна от ръката му.
В съзнанието му бе настъпило краткотрайно просветление и тъмни облаци отново прибулиха и помътниха разума му. Той продължи да нарежда на непознат език, който напомняше разговора между Ендрю и Тууомба. Креолски ли се наричаше? Накрая брадичката на пияния абориген отново се оброни върху гърдите му.
Хари реши да си допуши цигарата и да си върви. Неочаквано Робъртсън наистина се появи. Хари беше очаквал да го види в шлифер — един вид, стандартното облекло на ексхибиционистите — но Робъртсън носеше бяла тениска и дънки. Озърташе се наляво-надясно и вървеше с особени, пружиниращи крачки, все едно си тананикаше наум и приспособяваше походката си към мелодията. Позна Хари чак когато се приближи до пейките. Лицето му не изразяваше ни най-малка радост от срещата.
— Добър вечер, господин Робъртсън. Опитахме се да се свържем с вас. Седнете.
Робъртсън се огледа и запристъпва на място. Явно му се искаше да побегне, но в крайна сметка седна с примирителна въздишка.
— Казах ви всичко, което знам. Защо продължавате да ме безпокоите?
— Защото открихме, че от години безпокоите други хора.
— Как така? Никого не съм безпокоил!
Хари го гледаше. Робъртсън беше крайно несимпатичен тип, но и при най-добро желание — или и при най-отрицателна нагласа — Хари не съумяваше да съзре в негово лице сериен убиец. И този факт го ядосваше, защото означаваше, че само си губи времето.
— Имате ли представа колко млади момичета се стряскат насън заради вас? — Хари се постара да вложи максимално презрение в гласа си. — Колко девойки не могат да забравят случката и никога няма да се отърсят от образа на извратения чекиджия, който ги е изнасилил във въображението си; няма да забравят как сте проникнали в умовете им, разклатили сте спокойствието им и сте им насадили страх да излизат по тъмно, унижили сте ги и сте ги накарали да се почувстват употребени?
Робъртсън се засмя.
— Само с това ли разполагате, инспекторе? Защо забравихте онези, чийто сексуален живот съм осакатил? И онези, които развиват паническо разстройство и цял живот са осъдени да гълтат хапчета? Впрочем предупредете колегата си да внимава. Заплаши ме с шест години затвор за съучастничество, ако не се явя и не дам обяснения на такива простаци като вас. Посъветвах се с адвоката ми и той се ангажира да обсъди въпроса с вашия началник, та занапред да не се опитвате да ме подхлъзвате.
— Имате два варианта, Робъртсън — Хари усети, че в ролята на хулиганското ченге не излъчва авторитета на Ендрю. — Или сега ми казвате каквото ме интересува, или…
— … идвам в участъка. Това вече съм го чувал. Давайте, закопчайте ме, а до час адвокатът ми ще ме е освободил и ще е подал жалба срещу вас и вашия колега за полицейски произвол. Моля!
— Моята идея беше малко по-различна — прошепна Хари. — Представям си го като дискретно изтичане на информация от неназован източник, разбира се, към някой от любознателните и зажаднели за сензации неделни вестници. Придобихте ли горе-долу представа? „Хазяинът на Ингер Холтер, на снимката горе, има присъда за ексхибиционизъм и е попаднал в полезрението на полицията.“
— Каква присъда! Гдобиха ме четирийсет долара! — изписка на фалцет Хънтър Робъртсън.
— Знам, знам. Било е дребно прегрешение — с престорено разбиране кимна Хари. — Толкова незначително, че сте съумели сравнително лесно да го потулите от близкото си обкръжение. Жалко обаче, че съседите четат вестници, нали? И те, и колегите… А родителите ви? Те следят ли пресата?
Робъртсън се сви. Сгърчи се като спукана плажна топка и заприлича на „барбарон“ — от онези, дето служат като фотьойли за релакс. Хари разбра, че споменавайки родителите, е напипал болното му място.