— Безсърдечен проклетник — прошепна Робъртсън с дрезгав, изтерзан глас. — Каква майка те е раждала тебе, бе? — И след пауза: — Какво те интересува?
— Предимно къде сте се намирали вечерта, преди да открият Ингер.
— Казах на полицията: бях си у дома и…
— Приключвам разговора. Дано в редакцията намерят хубава снимка — Хари стана.
— Добре де, добре. Не си бях вкъщи! — почти извика Робъртсън, отпусна назад глава и затвори очи.
Хари пак седна.
— Като студент ме настаниха в общежитие в един от хубавите квартали на града. В отсрещния блок пък имаше вдовица — подхвана Хари. — Всеки петък в седем вечерта, нито минута по-рано или по-късно, тя разтваряше завесите. Понеже живеехме на един и същи етаж, от стаята ми се откриваше великолепна гледка към нейната дневна. Особено като се има предвид, че тя включваше импозантен полилей. В делниците вдовицата приличаше на прошарена дама с очила и вълнено палто, от онези, дето ги виждаш непрекъснато в трамвая или на опашката в аптеката. Но всеки петък в седем часа, когато представлението започваше, нейната поява никак не можеше да се обвърже с кашлящите, начумерени бабички с бастуни. Обличаше халат с японски десен и обуваше високи черни обувки. В седем и половина пристигаше гостът. В осем без четвърт тя събличаше халата и оставаше по черен корсет. В осем дамата смъкваше наполовина корсета и двамата с партньора ѝ се награбваха върху дивана „Честърфийлд“. В осем и половина посетителят си тръгваше, завесите се спускаха и спектакълът приключваше.
— Колко интересно — саркастично отбеляза Робъртсън.
— За мое учудване в квартала не избухна скандал. От моя блок всичко се виждаше и голяма част от обитателите вероятно следяха редовно представленията на вдовицата. Но доколкото ми е известно, никой не отвори дума за тях и никой не внесе оплакване. Другото интересно беше колко редовно изнасяше тя еротичните си спектакли. Първоначално си мислех, че се съобразява с партньора си — кога се връща от работа, дали е женен и така нататък. Но впоследствие забелязах, че сменя партньорите си, без това да се отразява на ефирното време. И тогава ми просветна: осъзнала е онова, което е постулат номер едно във всяка телевизия: след като си успял да набереш значителна аудитория за определено предаване, ще съсипеш рейтинга му, ако промениш часа на излъчване. А именно зрителите правеха сексуалния ѝ живот толкова пикантен. Разбирате ли, Робъртсън?
— Да.
— Реторичен въпрос. И така, защо ви разказах тази история? Направи ми силно впечатление, че в момента нашият спящ приятел Джоузеф бе твърдо убеден в идването ви тази вечер. Затова погледнах календара и парченцата от пъзела се подредиха. Днес е сряда, Ингер Холтер е изчезнала в сряда, а двата пъти, когато сте заловен за ексхибиционизъм, също са се падали в сряда. Изнасяте представленията си в точно определени часове.
Робъртсън мълчеше.
— Чудех се и защо срещу вас не са подадени повече оплаквания. Така или иначе от последната жалба срещу вас са изминали близо четири години, а разгонването пред малки момичета все пак не е постъпка, която обществото приветства с бурни овации.
— Кой е казал, че го правя пред малки момичета? — сърдито попита Робъртсън. — И как заключихте, че никой не приветства моите прояви?
Ако можеше да свири с уста, Хари би го направил. Сети се за препирнята между хомосексуалната двойка, чийто разговор дочу предната вечер.
— Значи се разголвате пред мъже — заключи Хари, разсъждавайки на глас. — Пред гейовете от района. Това обяснява как си осигурявате спокойствие. Публиката постоянна ли е?
— Е, всеки път идват различни хора — сви рамене Робъртсън — но знаят кога и къде могат да ме видят.
— А жалбите срещу вас?
— Случайни минувачи. Вече сме по-предпазливи.
— Ако не греша, тази вечер ще открия свидетели, които да потвърдят, че вечерта преди убийството на Ингер сте били именно в този парк.
Робъртсън кимна. Поседяха мълчаливо, заслушани в тихото похъркване на Джоузеф.
— И един друг факт не се вписваше никак в общата картина — продължи след малко Хари. — Дремеше като неясно подозрение в съзнанието ми, но ми се избистри чак когато чух, че всяка сряда съседът ви извежда кучето ви и го храни.
Двама мъже бавно минаха покрай тях и спряха в периферията на кръга, осветен от близката лампа.
— Запитах се: защо ще го храни, след като Ингер се е прибирала от „Ди Олбъри“ с кухненски остатъци? Първоначално отдадох несъответствието на недоразумение помежду ви — или просто Ингер е предвидила остатъците за следващия ден. После обаче се сетих за нещо, което би трябвало да съобразя веднага: кучето ви не яде… или по-скоро не му позволявате да яде месо. В такъв случай защо Ингер е взела кокалите? На колегите си в бара обяснила, че ги носи на кучето. Защо ще лъже?