— Нощем тук настава пълна безметежност — продължи Биргита. — Такава тишина! Виж! — тя освети с фенера стъклена стена, където мурена с жълто-черни краски се измъкна от леговището си и им показа редица малки остри зъбки. По-надолу в коридора лъчът падна върху два петнисти ската, които се плъзгаха зад зеленото стъкло с движения, напомнящи пърхане на крила на забавен каданс. — Не е ли красиво? — прошепна Биргита с блеснали очи. — Като балет без музика.
Хари имаше чувството, че се прокрадва през спално помещение. Единствените звуци идваха от стъпките им и от равномерното, приглушено бълбукане на водата в аквариумите.
Биргита спря.
— Тук живее Матилда от Куинсленд. Тя е солти — обясни Биргита и насочи лъча към стъклената стена. Върху реконструиран речен бряг лежеше изсъхнал дънер, а в самата вода плуваше парче дърво.
— Какво е солти? — попита Хари и се опита да съзре живото същество.
В същия миг дървото повдигна клепачи над проблясващите в зелено очи. Светеха в мрака като светлоотразители.
— Соленоводен крокодил — за разлика от така наречения фреши, обитател на сладководните басейни. Фрешитата се хранят предимно с риба и не представляват опасност.
— А солтитата?
— От тях трябва да се страхуваш. Много хищници със славата на опасни за хората нападат само когато се почувстват застрашени, когато се изплашат или ако си нарушил тяхна територия. Соленоводният крокодил обаче се ръководи от много по-простички подбуди. Той иска да докопа тялото ти. В блатистите участъци на север всяка година крокодилите отнемат множество човешки животи.
Хари се облегна на стъклената стена.
— Това не поражда ли… как да се изразя… известна антипатия? В някои части на Индия изтребват тигрите под предлог, че ядат пеленачета. Защо австралийците не преследват въпросните людоеди?
— Тук повечето хора приемат нападенията от крокодили не по-тревожно от пътните злополуки. Говоря в общ план, разбира се. Щом строиш пътища, няма как да избегнеш да паднат жертви, нали? Същият принцип важи и за крокодилите. Тези животни се хранят с човешко месо и няма какво да се направи.
Хари потръпна. Матилда отново спусна клепачи над очите си като капаци над фаровете на порше. Нито браздичка във водата не издаваше, че „дървото“ на половин метър от Хари всъщност представлява двутонна маса от мускули, зъби и коварен нрав.
— Да вървим нататък — предложи Хари.
— Ето го и мистър Бийн — Биргита освети дребна, светлокафява риба, подобна на калкан. — По-известен като Фидлър Рей — псевдонима на Алекс от бара — онзи, когото Ингер наричаше мистър Бийн.
— Защо Фидлър Рей?
— Нямам представа. Бяха му прикачили прякора, преди да постъпя в бара.
— Много забавно име. Като я гледам тази риба, май обича да лежи неподвижно на дъното?
— Да. Затова къпещите се трябва Да внимават. Отровна е и боде, ако я настъпиш.
Слязоха надолу по вита стълба до големите резервоари.
— Резервоарите не са аквариуми в прекия смисъл на думата. Представляват просто оградена част от Порт Джаксън — обясни Биргита, докато влизаха.
От тавана нахлуваше слаба зеленикава светлина, която се разстилаше на вълнисти ивици. Плъзна по тялото и лицето на Биргита и Хари се почувства като под диско-лампа. Чак когато Биргита вдигна фенера, той разбра, че са обградени отвсякъде с вода. Намираха се в стъклен тунел в океана, а отвън проникваше светлина, филтрирана през водата. Покрай тях се стрелна едра сянка и Хари неволно се сепна. Биргита се засмя и насочи лъча към огромен скат с внушителна опашка, който плуваше по протежение на стъклената стена.
— Орлов скат — поясни тя.
— Боже, колко е голям! — прошепна Хари.
Скатът напомняше вълна или грамадно водно легло и на Хари му подейства приспивно. Скатът се обърна, помаха им и потъна в тъмния воден свят като черен чаршафен призрак.
Седнаха на пода, Биргита извади от раницата си килимче, две чаши, стеаринова свещ и бутилка червено вино без етикет — подарък от приятел на приятел, който работел в лозарски насаждения в долината Хънтър. Двамата легнаха един до друг и се загледаха във водата.
Сякаш се озоваха в преобърнат свят; под небе от риби във всички цветове на дъгата и чудновати създания, плод на нечие богато въображение. Точно над Хари и Биргита застана синкава риба с въпросително валчесто лице и тънки потрепващи коремни перки.
— Не е ли приятно да наблюдаваш как не бързат, колко наглед безсмислени са заниманията им? — прошепна Биргита. — Усещаш ли как сякаш времето спира?
Тя докосна врата му със студената си длан и лекичко стисна.