— Усещаш ли как пулсът ти почти спира?
Хари преглътна.
— Не възразявам времето да спре. Особено сега и през следващите няколко дни.
Биргита увеличи силата.
— Не говори за това — настоя тя.
— Случва ми се да мисля: „Хари, не си толкова глупав.“ Забелязвам, че Ендрю винаги говори за аборигените като за „тях“, тоест за собствения си народ разказва в трето лице. Затова още преди Тууомба да ми поднесе подробностите от житейския му път, вече се досещах за съдбата му. Бях успял да отгатна, че Ендрю не е израснал сред свои, че не изпитва принадлежност към родната си култура, а вижда нещата отстрани. Както ние в момента наблюдаваме свят, към който не можем да се приобщим. След разговора с Тууомба разбрах още нещо: Ендрю не се е сдобил по рождение с онзи дар, който представлява изконната гордост от съпричастността към дадена общност, и обстоятелствата са го принудили да се адаптира към липсата ѝ. Първоначално си мислех, че се срамува от сънародниците си, но после си промених мнението. Всъщност Ендрю се бори със срама от себе си.
Биргита смотолеви нещо неопределено.
— От време на време ме спохождат известни проблясъци — продължи Хари. — И само след миг пак изпадам в пълно недоумение. Не обичам да се чувствам объркан, ставам крайно раздразнителен при липса на яснота. Затова ми се ще или да не притежавах способността да забелязвам детайлите, или да умеех по-бързо да ги подреждам в цялостна мозайка.
Обърна се към Биргита и зарови лице в косите ѝ.
— Господ е постъпил крайно несправедливо, като е дарил с изумителна наблюдателност човек с посредствен интелект — Хари се опита да се сети на какво ухае огнената грива на Биргита. Въпросният аромат обаче водеше началото си от много далечен спомен и Хари се затрудняваше да го възкреси.
— Какво виждаш? — попита тя.
— Как всички ме насочват към нещо, което не мога да разбера.
— Като например?
— Не знам. Държат се като жени. Разказват ми иносказателни истории. Навярно съдържащото се между редовете е повече от ясно, само дето аз не съумявам да го разшифровам. Защо вие, жените, не казвате нещата направо? Надценявате способността на мъжа да тълкува.
— Сега аз ли ще обера негативите? — възкликна Биргита и посегна да го шляпне. Ехото разнесе смеха ѝ из подводния тунел.
— Шшшт, ще събудиш Бялата хищница — предупреди я Хари.
Чак сега Биргита забеляза, че виното му си стои недокоснато.
— Една чашка едва ли ще навреди? — подпита предпазливо тя.
— Напротив. Ще навреди — той я притегли към себе си с усмивка. — Но да не говорим за това.
И я целуна. От устните ѝ се откъсна продължителен треперлив стон, все едно от цяла вечност бе чакала тази целувка.
Хари се сепна в съня си. Стеариновата свещ бе догоряла и наоколо се стелеше непрогледен мрак. Откъдето и да бе идвало зеленикавото сияние във водата — дали от луната над Сидни, или от наземни прожектори — вече бе угаснало. И въпреки това Хари чувстваше, че го наблюдават. Слепешком напипа фенера до Биргита и го включи. Тя спеше, завита в своята половина от вълненото одеяло, гола и с доволно изражение. Хари насочи лъча към стъклената стена.
Първоначално си помисли, че вижда собственото си отражение, после обаче очите му привикнаха към светлината, сърцето му удари мощно и за миг спря. Бялата хищница стоеше до него и го гледаше с безжизнените си студени очи. Хари изпусна насъбрания въздух и стъклото пред бледото, размито лице се изпоти — призрака на удавник, толкова голям, че запълваше целия резервоар. Зъбите стърчаха от пастта на чудовището и приличаха на нарисувана от дете, зигзагообразна линия от триъгълни бели ками, освирепели за човешка плът и нестройно разпределени по двете челюсти.
Чудовището се издигна над Хари, без да откъсва от него мъртвешките си очи, застинали в ненавистен поглед — бял труп, който тромаво описваше лъкатушеща траектория с нескончаема дължина.
— Значи заминаваш утре?
— Да — Хари седеше с чаша кафе в ръка и не знаеше къде да я дене. Маккормак стана от бюрото и започна да снове напред-назад пред прозореца.
— И си на мнение, че сме далече от окончателното разплитане на случая? Според теб вилнее психопат, анонимен убиец, който изтребва жени под напора на вътрешен подтик и не оставя никакви следи? И ни остава единствено да чакаме и да се молим, че при следващото си покушение ще допусне грешка?
— Не съм казал точно това, сър. Просто смятам, че повече няма с какво да допринеса за разследването. Освен това от Осло се обадиха с молбата да се прибирам. Нуждаели се от мен.