На излизане Хари стисна признателно ръката на Робъртсън, а той му поднесе съболезнованията си с лек поклон и го увери, че Ингер била изключително момиче и невероятна наемателка, истинско бижу в къщата, а защо не и в целия квартал. Вонеше на бира и си плетеше езика. Докато минаваха през портата, чуха проскимтяване от розовата леха. Оттам надничаха чифт изплашени очи.
Намериха свободна маса в тесен виетнамски ресторант в „Дарлинг Харбър“. Имаше само азиатци, повечето очевидно редовни посетители. Водеха неразбираеми разговори със сервитьора, а интонацията им се покачваше и спадаше напълно непредсказуемо.
— Все едно през няколко минути се надишват с хелий — отбеляза Хари.
— Не харесваш ли азиатци?
— Как да ти кажа… — Хари сви рамене. — Не познавам почти никакви азиатци. Нямам причини да не ги харесвам, ако мога така да се изразя. Изглеждат честни, трудолюбиви хора. А ти?
— Напливът на азиатски емигранти към Австралия е голям и на мнозина това не им допада. Аз лично не възразявам. Ако питат мен, добре дошли са.
„И бездруго вече е твърде късно, моят народ отдавна изгуби тази страна“ — гласеше подтекстът.
— Преди няколко години за азиатците беше почти невъзможно да се сдобият с разрешително за пребиваване в Австралия. Властите се стремяха да запазят хегемонията на европеидната раса. Оправдаваха се с нежеланието за повече етнически конфликти. Бяха натрупали меко казано горчив опит при „асимилирането на аборигените в обществото“. Но японците предложиха да налеят капиталовложения в страната и властите запяха друга песен. Изведнъж прегърнаха тезата, че Австралия не бива да изпада в изолация; редно било да поддържаме добри отношения с азиатците — най-близките ни съседи — още повече че стокообменът със страни като Япония постепенно е изместил Европа и САЩ като наши най-активни търговски партньори. Японски вериги получиха концесия за строеж на туристически хотели по Златното крайбрежие към Бризбейн. Там назначиха японски управители, готвачи, администратори, а австралийците работеха като камериерки и пикола. Подобна тенденция рано или късно води до ответна реакция. Никой не иска да лъска обувки в собствената си страна.
— Аборигените — също, предполагам?
Ендрю се усмихна горчиво.
— Нахлувайки на австралийска земя, европейците не са подали молба за пребиваване.
Хари си погледна часовника. До началото на работното време на „Ди Олбъри“ — бара, където бе работила Ингер Холтер — оставаха два часа.
— Искаш ли да се отбиеш преди това у вас? — попита той.
Ендрю поклати глава.
— В момента там не ме чака никой.
— В момента?
— От десет години. Разведен съм. Бившата ми жена се пренесе в Нюкасъл с двете ни дъщери. Опитвам се да пътувам често, но разстоянието е голямо, а и момичетата вече пораснаха и имат други планове за уикендите. Съвсем скоро ще престана да бъда единственият мъж в живота им. А какви красавици са! Малката на четиринайсет, голямата на петнайсет. Ако живеех при тях, щях да гоня с пръчка всеки обожател, припарил до вратата.
По лицето му се изписа широка усмивка. Хари изпитваше искрена симпатия към този чешит.
— Такъв е животът, Ендрю.
— Прав си, приятелю. Ами ти?
— Нямам нито жена, нито деца, нито куче. Имам само началник, баща и двама мухльовци, които още наричам приятели, макар че ми се обаждат максимум веднъж годишно. Или аз на тях.
— В тази последователност?
— Да.
Засмяха се и погледаха начеващия следобеден час пик. Ендрю поръча още една бира „Виктория Битър“. От магазини и банки се изсипа истинско стълпотворение: прошарени гърци с орлови носове, очилати азиатци в тъмни костюми, холандци и дългоноси рижи момичета от съмнителен британски произход. Всички тичаха, за да хванат автобуса за „Парамата“ или метрото за „Бондай Джънкшън“. Бизнесмени по къси панталони — типично азиатско явление, обясни Ендрю — слизаха към пристана, за да вземат ферибота до предградията в северната част на залива Порт Джаксън.
— Какво ще правим сега? — попита Хари.
— Отиваме на цирк! На няколко крачки оттук е. Обещах на един приятел някой ден да се отбия. А днес също е ден, нали?
В „Дъ Пауърхаус“ камерна циркова трупа вече бе поставила началото на следобедно безплатно представление пред малобройна, но млада и ентусиазирана публика. Някога, когато в Сидни се движели трамваи, в същата сграда се помещавали електроцентрала и трамвайно депо, обясни Ендрю. А от няколко години тук отворили съвременен технически музей. Две пълнички акробатки току-що приключиха изпълнение на трапец, което не блестеше със зрелищност, но пък пожънаха бурни аплодисменти.