Отвърна се от прозореца и застана лице в лице с Хари.
— Веднъж татко ми разказа случка с артилерист на кораба му по време на битката срещу японците до остров Окинава през 1945. Японците атакували с пилоти камикадзе. Налитали на формации с тактика, наречена „падащи хризантеми“. Много образно описание на осъществяването на нападенията. Зад свален от отбраната на кораба самолет веднага се появявали други два, после ставали четири и нараствали прогресивно — същинска безкрайна пирамида от пикиращи самолети. Целият екипаж на борда на кораба окаменял от ужас. Пред очите им се разигравало истинско безумие: пилотите съзнателно се разбивали в кораба с едничкото намерение взривният им товар непременно да попадне в целта. Ефикасен отпор се давал единствено с мощен противовъздушен огън. И при най-малката пролука в отбраната японските бомбардировачи не пропускали. Артилеристите знаели от опит, че ако не свалят самолетите до двайсет секунди след като навлязат в обсега на оръдията им, камикадзетата почти сигурно ще се разбият в кораба. Следователно нямали право на грешка, а понякога въздушните удари траели по цял ден. Баща ми описваше равномерния гръм на оръдията и оглушителното, засилващо се свистене от падащи самолети. До края на живота си не престанал да го чува. При последните сражения татко стоял на мостика и видял как самолет си проправя път през преградния огън и се насочва право към кораба им. Оръдията открили стрелба, докато самолетът бавно приближавал. Уж стоял неподвижно във въздуха, а от секунда на секунда нараствал. Накрая видели ясно и пилотската кабина, и силуета на пилота. По палубата затрещели авиобомби. В същия миг снарядите на противовъздушните оръдия уцелили самолета. Крилата и фюзелажът му се разлетели на парчета, опашното витло се отцепило и малко по малко, на забавен каданс, самолетът се разпаднал на съставните си части. Накрая върху палубата паднала неголяма отломка от перката с опашка от пламъци и черен дим. Артилеристите вече се прицелвали в нови мишени. Тогава от оръдейната кула под мостика се подал млад ефрейтор — татко го познавал, бил негов съгражданин от Уелингтън — махнал усмихнато на баща ми и с думите „днес е горещо“ се метнал през борда.
Дали заради светлината, или по друга причина Маккормак изведнъж се състари.
— Днес е горещо — повтори той.
— Човешката природа е неизбродна, тъмна гора, сър.
Маккормак кимна.
— И преди съм го чувал, Хоули. Сигурно е вярно. С Кенсингтън успяхте да се сближите. Според някои колеги връзката на Ендрю със случая трябва да се разследва. Ти как мислиш?
Хари погледна тъмните си панталони. От дългото стоене в куфара се бяха намачкали и ръбът се бе изкривил. Погребението щеше да се състои в дванайсет часа.
— Не знам, сър.
Маккормак стана и започна обичайната си разходка пред прозореца, вече позната на Хари до болка.
— Цял живот съм работил само като полицай, Хоули, но продължавам да се чудя какво кара мен и колегите ми да водим чужди битки. Какво ни мотивира? Кой би искал да преживее толкова много страдание само за да може да възтържествува онова, което други хора смятат за справедливо? Само глупакът. Това сме ние, Хоули: глупаците. Благословени сме с огромна глупост; тя ни заблуждава, че е по силите ни да постигнем нещо. Правят ни на решето и ни разпердушинват, а ние просто се хвърляме в морето, като междувременно си въобразяваме — в нескончаемото си плиткоумие — че някой се нуждае от нас. И ако един ден прозрем в каква заблуда сме живели, ще бъде твърде късно, защото вече сме станали полицаи, седим в окопите и дума не може да има за отстъпление. И е съвършено безсмислено да се питаме какво, по дяволите, се случи, кога взехме погрешното решение. Осъдени сме да бъдем благодетели до края на живота си и сме обречени на провал. Но за щастие истината е доста относително понятие. Истината е еластична. Ние я огъваме и моделираме така, че да я сместим в живота си. Ако не цялата, поне част от нея. Понякога, за да изпитаме душевна хармония, ни е достатъчно да заловим един бандит. Но всеизвестен факт е, че не е здравословно да се занимаваш твърде дълго с изтребване на вредители. Защото започваш да свикваш с вкуса на използваната от теб отрова. И каква е поуката от историята, Хоули? Зенитчикът цял живот стреля от оръдейна кула и после умира. Какво повече да се каже? Истината е относителна. Не е лесно да се предвиди какви поражения нанасят екстремните травми на човек, който не е бил изложен на подобен стрес. Съдебните психиатри у нас често се опитват да прокарат разграничителна линия между болните и престъпниците. Така деформират истината, че да пасва на теоретичните положения в учебниците им. Правораздавателната ни система в най-добрия случай успява да отстрани от улиците някой деструктивен индивид, а журналистите се пънат да изпъкнат като идеалисти и помпат професионалния си имидж, разбулвайки чужди престъпления срещу правила, според тях гарант за справедливост. Но каква е истината? Истината е, че никой не живее от истината, и затова никой не се интересува от нея. Всеки я прекроява според собствената си изгода и съобразно властта, с която разполага.