Той прикова поглед в Хари.
— И така: кой има интерес истината за Ендрю Кенсингтън да излезе наяве? Кой би спечелил от една грозна, деформирана истина с опасни израстъци, които стърчат и не се вместват никъде? Полицейският началник ще обере само негативи. Политиците от градския съвет — също. Важи и за поборниците за каузата на аборигените, и за синдиката на полицаите, и за дипломатическите мисии. Излиза, че никой няма интерес това да се случи, нали?
Хари понечи да отговори „близките на Ингер Холтер“, но се въздържа. Маккормак спря до портрета на младата кралица Елизабет II.
— Предпочитам казаното тук да си остане между нас двамата, Хоули. Навярно разбираш, че така е най-добре.
Хари отстрани дълъг риж косъм от панталона си.
— Обсъдих положението със съветници на кмета — продължи Маккормак. — За да не събудим съмнения, случаят „Ингер Холтер“ ще продължи да се ползва с приоритет. Като не открием нищо ново, след известно време хората ще се задоволят с обяснението, че клоунът е убил норвежката. Колкото до убиеца на клоуна, няма да излезем с окончателно становище, а ще съобщим, че уликите водят към убийство от ревност, дело вероятно на незнаен, измамен любовник. В такива случаи обществеността е склонна да приеме, че виновникът се е измъкнал. Макар да липсват преки, косвените доказателства са доста убедителни и след няколко години случаят ще потъне в архивите. Колкото до версията за сериен убиец, работили сме по нея за известен период, но после сме я отхвърлили.
Хари се накани да си върви. Маккормак се прокашля.
— Подготвям служебната ти препоръка, Хоули. След заминаването ти ще я изпратя на шефката ти в Осло. Летиш утре, нали?
Хари кимна и излезе.
Нито деликатният вечерен бриз притъпи главоболието на Хари, нито тъмната пелена на спускащия се мрак успяваше да забули ярките картини в ума му. Той се скиташе безцелно из улиците. През алеята в Хайд парк притича някакъв гризач. Първоначално Хари го взе за едър плъх, но като се приближи, разгледа по-отблизо рошавия немирник. В очите на гризача проблясваше сиянието на лампите. Без да е виждал на живо подобно животно, Хари предположи, че се е натъкнал на опосум. Дребосъкът, изглежда, никак не се боеше от хора, защото без никакъв страх подуши любопитно въздуха, издавайки чудновати, жални звуци.
Хари приклекна:
— И ти ли се питаш какво търсиш в този космополитен град?
В отговор животното наклони глава.
— Какво ще кажеш утре всеки да се прибере у дома. Ти — в гората, аз — в Осло?
Опосумът припна напред. Нямаше смисъл да го увещава да заминава където и да било, защото неговият дом се намираше именно тук, в парка, сред автомобили, хора и кофи за смет.
В Уоломоло Хари мина покрай бар. От посолството се бяха обадили. Хари обеща да се свърже с тях. Какво ли мислеше Биргита? Беше доста пестелива на думи. А Хари — пестелив на въпроси. Не го бе предупредила за рождения си ден, вероятно за да му попречи да измисли някоя романтична глупост. Да се престарае. Да ѝ поднесе твърде скъп подарък или да изпадне в излишни откровения само защото утре заминаваше и дълбоко в душата си изпитваше угризения. „Какъв смисъл има?“ — вероятно си бе помислила Биргита.
Също като Кристин, когато се прибра от Англия.
Срещнаха се в кафене „Фрогнер“ и седнаха на масите отвън. Кристин съобщи, че ще остане в Норвегия два месеца. Беше почерняла и се усмихваше ласкаво с някогашната си усмивка над халбата бира. Хари с лекота напипа верния тон в разговора — така човек, отдавна откъснал се от пианото, сяда да изсвири стара мелодия; мисли си, че вече е забравил, нотите действително са избледнели в паметта му, ала пръстите сами намират точните клавиши. Онази вечер се натряскаха до козирката, но по-важното предхождаше напиването и затова Хари го помнеше. С трамвая слязоха в центъра. С неотразимата си усмивка Кристин пререди многолюдната опашка пред „Сардинс“. През малките часове, потни от танците, двамата взеха такси до „Фрогнер“, прескочиха по оградата на плувния комплекс и се вмъкнаха незабелязано вътре. В безлюдния парк се качиха на десетметровия трамплин. Кристин извади от чантата си бутилка вино. Отпиваха ту тя, ту той, съзерцаваха града и си разправяха какви искат да станат. Плановете за техните бъдещи професии се бяха променили след последната среща. После се хванаха за ръце, засилиха се и скочиха от дъската. Докато падаха, пронизителният ѝ вик кънтеше в ушите на Хари като сладкия вой на побесняла противопожарна аларма. Той излезе от басейна, легна на ръба и започна да се смее, след него — и тя. Мократа рокля бе полепнала по тялото ѝ.