— Да разбирам ли, че някой е прекършил и твоите крила, Джоузеф?
— Ами… — бутилката изгълголи и аборигенът се зареди с гориво за отскок. — В продължение на осем години работех като инструктор по парашутни скокове в Сеснок. Бяхме страхотна банда, сплотени. Никой не забогатя — нито ние, нито собствениците на клуба, които го бяха основали от чист ентусиазъм. Ние, инструкторите, влагахме хонорарите си в наши скокове. Много ме биваше. Според някои дори бях най-добрият. Въпреки това ми отнеха лиценза заради един инцидент. Изкараха, че съм скочил в нетрезво състояние с курсист. Как ще си съсипя преживяването с алкохол!
— Какво точно се случи?
— За подробностите ли питаш?
— Да. Бързаш ли за някъде?
— Хе-хе. Ще ти разкажа.
Бутилката проблесна на слънцето.
— Ето какво стана. Струпаха се невероятно много неблагоприятни обстоятелства, но не бях близнал и капка. Първо, атмосферните условия. Още при излитането на височина 8000 стъпки пробихме облачен слой. Когато са толкова високо, облаците не създават проблем, защото изтеглящото парашутче се дърпа не по-рано от 4000 стъпки. Важното е, след като парашутът се отвори, курсистът да вижда предназначената за кацане площадка, за да не поеме към Нюкасъл например, а да се съобрази със сигналите от наземния инструктор как да направлява устройството в съответствие с посоката и силата на вятъра и особеностите на терена, за да се приземи благополучно в предвидения периметър, нали? И така, при излитането забелязахме, че приближават още облаци, но изглеждаха на безопасно разстояние. За зла участ клубът използваше стар самолет „Чесна“. Чарковете ѝ се крепяха с монтажно тиксо, вечерни молитви и благосклонността на съдбата. На машината ѝ трябваха повече от двайсет минути да набере необходимата височина от 10 000 стъпки. След излитането се изви вятър, а когато сме се издигнали над облаците на 8000 стъпки, втори пласт облачна покривка нахлул под тях, без обаче ние да го видим. Схващаш ли?
— Не поддържахте ли радиовръзка с наземен сътрудник, който да ви съобщи за промяната?
— Радиовръзка, да… Хе-хе. С приближаването към 10 000 стъпки пилотът имаше навика да надува до дупка „Ролинг Стоунс“ в кабината, за да надъха курсистите, да ги зареди с агресия, вместо да ги хване шубето. Този факт впоследствие го потулиха. Дори да е постъпило предупреждение по радиото, никой не го чу.
— Не извършихте ли контролна проверка с наземния координатор непосредствено преди скока?
— Хари, достатъчно ми е трудно…
— Извинявай.
— Втората причина за инцидента беше неизправният висотомер. Той трябва да се занули преди излитане, за да показва сравнителна височина над земята. Точно преди да скочим, открих, че съм си забравил висотомера, но пилотът ми услужи с неговия, защото той се качваше на самолета в пълно оборудване за скок. И той като всички останали се опасяваше, че един ден „Чесна“-та просто ще се разпадне във въздуха. Когато достигнахме заветните 10 000 стъпки, пилотът изключи музиката и чу съобщение по радиостанцията, че нахлуват ниски облаци, а не, че вече са нахлули. Затова се разбързахме. Скочихме почти веднага и не успях да сверя показанията на моя висотомер с този на курсиста, който, разбира се, се беше погрижил да го занули преди излитане. Това не ме разтревожи в онзи момент. Когато си записал в актива си 5000 скока — както в моя случай — се научаваш да преценяваш височината на око. И така, отвориха люка, курсистът вече имаше три успешни скока и не се тревожех. Не срещнахме никакви трудности при отделянето от самолета, полетяхме под формата на буква Х и той стоеше стабилно, когато пробихме първата облачна покривка. Постреснах се при следващата под нас, но реших да се придържаме към инструкциите и след като се приближим до облаците, да проверим на каква височина се намираме. Курсистът извърши няколко позволени деветдесетградусови завъртания и хоризонтални маневри, после пак заехме конфигурация Х. Висотомерът на ръката му показваше 6000 стъпки, когато курсистът посегна към изтеглящото парашутче. Дадох му знак да изчака. Той ме погледна, но не е никак лесно да разтълкуваш изражението на лице, чиито бузи и устни плющят под въздушната струя като пране на простор при бурен вятър.
Джоузеф млъкна и кимна доволно.
— Като пране на простор при бурен вятър — повтори той. — Ама че сполучливо сравнение. Наздраве!
Дъното на бутилката се обърна нагоре.
— Засякох 5000 стъпки на моя висотомер, когато стигнахме до долната облачна покривка — продължи той, след като нормализира дишането си. — До задействането на парашута оставаха 1000 стъпки. Държах курсиста и следях изкъсо висотомера — в случай че попаднем на гъсти облаци и се наложи да дръпнем изтеглящото парашутче там. Излязохме благополучно от пелената. Сърцето ми обаче спря, когато неочаквано видях как земята се устремява стремглаво към нас — дървета, трева, асфалт. Все едно приближаваш със зумер на фотоапарат. Едновременно отворих двата парашута. Ако на някой от двама ни не му се беше отворил основният парашут, време за запасния нямаше да остане. Защото се оказа, че долният пласт облаци се е намирал на близо 2000 стъпки от земята. Колегите долу направо изтръпнали, когато ни видели да се задаваме от облаците без парашути. Курсистът пък, глупакът му с глупак, получи пристъп на паника, след като парашутът му се отвори, и се наниза право на едно дърво. Не пострада, но увисна на четири метра над земята. Вместо да изчака помощ, се откачи от парашута, падна и си счупи крака. Оплака се, че от мен воняло на алкохол, и ръководството на клуба се събра да разгледа случая. Отнеха ми лиценза пожизнено.