По едно време на Хари му се стори, че тя се разплака, но вече беше здравата пиян и не се наемаше да го твърди със сигурност.
Шартан се отдалечи, после се върна, прошепна ѝ нещо в ухото, освободи се от прегръдката ѝ със снизходителна усмивка към Хари и си тръгна. Заведението опустя. Хари и Кристин останаха сами в безлюдното помещение сред кутии от цигари и парчета стъкло. Накрая ги изгониха. Хари не помнеше кой кого подпираше на излизане от бара и кой предложи да си наемат хотелска стая, но така или иначе се озоваха в „Савой“. Пресушиха минибара по бързата процедура и се тръшнаха в леглото. Хари направи куртоазен опит да проникне в Кристин, но беше твърде късно. Беше безвъзвратно закъснял, разбира се. Защото тя, заровила лице във възглавницата, ридаеше безутешно. На сутринта, след като се събуди, Хари се изниза тихомълком и си взе такси до Пощенското кафене — отваряха час по-рано от подобните заведения. Докато седеше там, си даваше сметка колко закъснял е наистина.
— Да?
— Извинявай, че ти звъня по това време, Либи. Хари Хоули съм.
— Хоули? Виж ти. Колко е часът сега в Норвегия?
— Не знам. Виж, аз не съм в Норвегия. Нещо се обърка със самолета.
— Какво?
— Подраних, така да се каже, и после не успях да си намеря свободно място. Ще ми трябва помощта ти.
— Казвай.
— Ела пред апартамента на Ото Рехтнагел. Вземи лост за взломяване, ако не те бива с шперцовете.
— Добре. Веднага ли да тръгна?
— Ако можеш. Много ще съм ти благодарен, друже.
— И без това не ме ловеше сън.
— Ало?
— Доктор Енгелсон? Обаждам се във връзка с един труп. Казвам се…
— Пет пари не давам кой сте, часът е… три през нощта. Обърнете се към доктор Хансън. Той е дежурен. Лека ви нощ.
— Вие да нямате проблеми със слуха? Казах ви…
— Обажда се Хоули. Не затваряйте, ако обичате.
— Онзи Хоули?
— Радвам се, че най-сетне си спомнихте името ми, докторе. В апартамента, където откриха тялото на Ендрю Кенсингтън, се натъкнах на нещо интересно. Трябва да видя тялото или по-точно дрехите, с които е починал. Съхранявате ги, нали?
— Да, но…
— Чакайте ме след половин час пред моргата.
— Добри ми господин Хоули, не мога просто да…
— Не ме карайте да повтарям, докторе. Изключване от лекарския съюз, искове за обезщетения от близките, вестникарски писания… Да продължавам ли?
— За половин час няма как да успея.
— По това време на денонощието движението е спокойно, докторе. Нещо ми подсказва, че ще пристигнете навреме.
Маккормак влезе в кабинета, затвори вратата и застана до прозореца. Променливото време в Сидни оправда напълно славата си: цяла нощ валя дъжд. Маккормак, вече прехвърлил шейсетте, беше прехвърлил пенсионната възраст в полицейската гилдия и напоследък, когато оставаше сам, често започваше да си говори — типично по пенсионерски.
Обикновено мърмореше разни дребни, всекидневни наблюдения, и не очакваше да предизвикат интерес у евентуален събеседник. Например:
— Мхм… днес май няма да се проясни… Мдам…
Днес се залюля на пети пред прозореца и се загледа в града.
— Ееех… и днес съм пръв в службата.
Чак когато окачи якето си в гардероба зад бюрото, чу звуци откъм дивана. Легналият там мъж се надигна и седна.
— Хоули? — смая се Маккормак.
— Извинете, сър. Дано не се сърдите, че си позволих да използвам дивана ви…
— Как влезе тук?
— Така и не успях да върна картата за достъп и нощната охрана ме пусна. Вратата към кабинета ви стоеше отворена и понеже дойдох да говоря именно с вас, се вмъкнах тук и си полегнах.
— По това време не трябваше ли да си в Норвегия? От Осло се обадиха да питат дали си тръгнал. Изглеждаш потресаващо, Хоули.
— Вие какво им отговорихте, сър?
— Че най-вероятно ще останеш за погребението на Кенсингтън. Като представител на норвежката полиция.
— Но как…
— Дал си на самолетната компания тукашния номер и когато се обадиха половин час преди полета ти да питат защо още не си се появил, се досетих какво е станало. Дискретен телефонен разговор с управителя на хотел „Кресент“ ми помогна да си доизясня картинката. Опитахме се да се свържем с теб, но уви. Знам какво е положението, Хоули, затова нека не правим драма от станалото. Всеизвестно е, че след подобен шок човек реагира крайно. Сега важното е да се вземеш в ръце и да те качим на самолет за Норвегия.