- За какво? Нищо не му казах!
- Онзи с лепенката довтаса на миналия бой. Как е разбрал? - попита Лиам.
- Не знам.
- Не обичаме доносници.
- Не съм...
- Я стига! - каза Исе.
- Честна дума! Не съм...
Ръка зашлеви Аке по лицето. Преди да се опомни - втора плесница. Лиам и Исе го сграбчиха за якето, огледаха се и го повлякоха нанякъде. Ужасен, Аке погледна назад да види къде са отишли възрастните.
Възрастните стояха на перона далеч от него.
18.
Обадиха му се посред нощ - минаваше три. Едва след известно време Стилтон се докопа до повърхността и отговори. Беше Абас - между два полета и много лаконичен. Накратко - убитата на Нордкостер жена се казва Аделита Ривера, от Мексико, бременна от Нилс Венд.
После връзката прекъсна.
Стилтон седя дълго по бельо върху леглото, втренчен в мобилния си телефон. Информацията на Абас му се струваше просто невероятна. След двайсет и три години бе получил нещо, до което по никакъв начин не бе успял да се добере досега - името на жертвата и бащата на детето.
Аделита Ривера и Нилс Венд.
Тя беше убита преди почти двайсет и четири години, той - миналата седмица.
След като дълги минути предъвква невъобразимото съобщение - вероятно дори половин час - той се замисли за Оливия. Да й се обади ли да й разкаже всичко? Или? Колко е часът? Погледна пак към мобилния си телефон. Три и половина. Раничко.
Остави телефона и впи очи в пода. Мравешка пътека се точеше току до стъпалата му. Мравките никога не спираха.
Две линии една до друга в двете посоки. Никоя мравка не се отклоняваше от трасето. Всички вървяха в една и съща посока. Никоя не се обръщаше срещу течението. Не спираше.
Той откъсна поглед от мравките.
Мексиканка и Нилс Венд.
Продължи да обмисля немислимата новина. Опита се да разсъждава ясно. Да потърси съответствия, връзки. Факти. Хипотези. Забеляза как е започнал да си възвръща нещо, потънало в забвение преди години. Съживяваше се. На примитивно ниво. Събираше нещата и ги разделяше. Анализираше.
Не както някога, изобщо. Ако тогава беше „Порше“, сега бе „Шкода“. Без гуми. Но все пак.
Вече не беше впримчен във вакуума.
Увете Андершон стоеше в „Галериан“ - големия търговски център до Хамгатан - и чакаше. Навън ръмеше. Бяха се уговорили за десет часа, а сега бе почти десет и половина. Русата й коса беше влажна.
- Съжалявам!
Норката заситни към нея и вдигна извинително ръка. Увете кимна. Тръгнаха към Нормалмстори. Необикновена двойка по това време на деня в този доста шикозен свят, гъмжащ от изискани купувачи и мъже в делови костюми на улицата. Норката погледна към Увете. Имаше грим, но той не помагаше много. Цялото й лице бе белязано от тревога и изсъхнали сълзи.
Аке беше изчезнал.
- Как така?
- Не беше в апартамента, когато се прибрах. Снощи не работих до късно, но него го нямаше, когато се върнах. Не беше в леглото. Никъде го нямаше. Изобщо не си беше лягал, а храната му си стоеше в хладилника, сякаш не се е връщал вкъщи!
- Вчера се видях с него.
- Така ли?
- Говорих с него в ресторанта за бързо хранене. Беше си същият както винаги. После си тръгна, а аз се върнах в града. Не е ли в спортния център в училището?
- Не. Обадих им се. Къде се е дянал, за бога?
Норката, разбира се, нямаше представа. Усети обаче, че Ветан е на ръба. Обгърна я през рамо. Беше поне с една глава по-нисък, затова движението не се получи съвсем естествено.
- Такъв е животът. Деца. Кой знае какво си е наумил.
- Ами ако се е забъркал в това? За което ми разказа?
- Клетките?
- Да.
- Не мисля. Сигурен съм, че повече няма да се бие.
- Защо?
- Няма значение, но се обади в полицията, ако се притесняваш.
- Да съобщя на ченгетата?
- Да.
Норката знаеше какво минава през ума на Ветан. Износена уличница. Едва ли щяха да я поставят на първо място в списъка с неотложни задачи. Но все пак. Щяха да й помогнат някак. Нали това им е работата. И двамата спряха, когато стигнаха до Кунгстредгордсгатан.
- И аз ще поразпитам - обеща Норката.
- Благодаря.
Дъждът ромолеше по плексигласовия свод на покрива. Стилтон седеше на леглото и мажеше с мехлема на Вера раните по гърдите си. Бурканът беше почти празен. Изгребваше дъното. И Вера, и баба й бяха вече далеч. Погледна към малката снимка на Вера върху етажерката. Беше помолил да му дадат копие от картата, удостоверяваща, че продава „Местоположение Стокхолм“. Със снимка. Често мислеше за нея. Не беше така, когато беше жива. Тогава мислеше за други хора. За онези, които бяха важни за него, преди да ги напусне. Абас, Мортен, Мете. Винаги стигаше до тях тримата. От време на време се появяваше и Мариане. Но това беше твърде голямо, твърде объркано, твърде тъжно. Отнемаше твърде много от силата му за оцеляване.