- Кучи синове - каза Форш тихо, на себе си.
Двамата с Клинга спряха пред вратата, поеха си дълбоко дъх и погледнаха към отсрещния край на коридора. Към балкон със стъклена врата, където пушеше Увете. Тя погледна към коридора. Форш реагира - за частица от секундата. Мимолетно чувство. После се обърна и тръгна в другата посока.
За Увете чувството не бе мимолетно. Тя проследи гърба му с очи - дълго, докато изчезна от погледа й.
Познаваше този мъж.
Беше доста тихо между Абас и Стилтон. По целия път до Далагатан и в апартамента. Не бяха разговорливи един с друг. Не по този начин. И двамата бяха затворени мъже - всеки в своя обръч. Но имаха общо минало, имаха и сега. Балансът помежду им обаче беше труден. Абас бе останал на краката си, а Стилтон беше паднал и ролите се бяха разменили. Трансформация, която не беше лесна и за двамата. Стилтон се стремеше на всяка цена да отбягва Абас. Един от малцината, на които се доверяваше абсолютно. При нормални обстоятелства. Когато обстоятелствата се промениха - в негова вреда - той не дръзваше да застане лице в лице с Абас. Знаеше какво ще види той и за него това бе унизително.
Не и за Абас.
У него имаше много повече дълбочини, отколкото предполагаше Стилтон. В една от тях бе закотвена стопроцентова преданост. В този случай към Стилтон. Абас успяваше почти през цялото време да следи положението му в градските гета. На два пъти, когато Стилтон беше в най-лошия си период и мислеше за самоубийство, Абас му се притече на помощ. Заведе го при хората, способни да се погрижат за него. Остави го там и си тръгна. За да не създава неудобство на Стилтон.
И Стилтон отлично го знаеше.
Затова не говореха много. Знаеха. Стилтон седна на един от дървените фотьойли на Абас. Абас пусна диск с музика и извади табла.
- Играе ли ти се?
- Не.
Абас кимна и прибра таблата. Седна на фотьойла до Стилтон и се вглъби в музиката. Слушаха доста дълго деликатно красивата мелодия. Самотно пиано, виола, няколко прости хармонии, които се вият, повтарят се, менят се. Стилтон се обърна към Абас.
- Какво слушаме?
- Spiegel im Spiegel.
- От?
- Арво Перт.
Стилтон се втренчи в Абас. Наистина му беше липсвал.
- Използва ли ножовете си в Коста Рика?
- Да.
Абас се вгледа в изящните си ръце. Стилтон се поизправи.
- Рони ми даде книга за теб.
Извади тънката книга от антиквариата книжарница и я подаде на Абас. За щастие в караваната я бе прибрал в задния си джоб. Огънят беше погълнал сакото.
- Благодаря - каза Абас. - Уха!
- Какво толкова?
- Ами... търся я от години. „В чест на приятелите“, преведена от Хермелин.
Стилтон видя как Абас докосва внимателно тънката корица на тънката книга, сякаш гали заспала жена. После я отвори.
- За какво е?
- За света на суфизма. Онзи зад ъгъла.
Стилтон повдигна вежди. Когато Абас отвори уста да обясни на пълния невежа, че става дума за усмиряване на мислите, Норката позвъни на мобилния му телефон. Обадил се на Оливия, защото не успял да се свърже със Стилтон, и тя му дала номера на Абас.
Един момент.
Абас подаде телефона на Стилтон. Норката зашепна:
- Намирам се в болничен коридор. Пребили са Аке.
Стилтон беше пропуснал новината за момчето. През последните двайсет и четири часа бе зает с множество лични проблеми. Аналитичната страна на ума му обаче се възстановяваше бързо. Веднага свърза побоя с опожаряването на караваната. Децата бойци.
- Деца бойци? - попита Абас, когато Стилтон му върна телефона.
Стилтон бързо пренесе Абас от света зад ъгъла към по-конкретен свят с пребити деца, убити бездомници и изгорели каравани. Разказа му и как е тръгнал на лов за „убийците с телефонни камери“, както ги наричаха медиите.
- Насреща съм, ако ти трябва помощ.
Мъжът с ножовете се усмихна.
Бертил Магнусон не се усмихваше. С помощта на уискито главата му бързо се бе замаяла и в това състояние той се опитваше да проумее ситуацията. Но тя така и не се изясняваше. Не разбираше нито каква цел бе преследвал Венд, нито за какво „отмъщение“ ставаше дума. Сега обаче това нямаше особено значение - за него.
За него всичко бе приключило.
В качеството си на председател на „Приятели на кулата „Седергрен“ - общество, финансиращо поддръжката на стария монумент - Бертил имаше ключ за кулата.