За шкипера обаче това е ежедневие, каза си тя. По три курса всеки ден през зимата и поне по двайсет сега. През юни. Погледна към салона. Почти всички места бяха заети, макар да беше рано сутринта. Жители на острова, прибиращи се вкъщи след нощна смяна в Стрьомстад. Летовници на път за първата си почивна седмица. И само неколцина еднодневни екскурзианти.
Като нея.
Е, почти.
Всъщност щеше да пренощува на острова. Една нощ, не по-дълго. Беше си резервирала малко бунгало по средата на острова. Доста скъпо - все пак беше разгарът на сезона. Погледна отново през прозореца. На хоризонта различи тъмен бряг и осъзна, че сигурно е Норвегия. Толкова близо? В същия момент телефонът й звънна. Беше Лени.
- Ще си каже човек, че си умряла! От цяла вечност не си се мяркала онлайн! Къде си, по дяволите?
- Пътувам към Нордкостер.
- И къде е това?
Географските познания на Лени не бяха блестящи, едва ли би успяла да отбележи Гьотеборг върху празна карта. Имаше обаче други таланти. Сред тях и това, което сега щеше да сподели с Оливия. С Якоб минало като по ноти, вече се водели двойка и планирали да посетят заедно големия фестивал „Мир и любов“.
- Ерик си тръгна с Лоло... така де, след „Странд“, но първо попита за теб!
О, чудесно, помисли си Оливия, поне съм била първият избор.
- Та какво ще правиш там? На острова? Среща ли имаш?
Оливия й обясни накратко, не всичко, защото знаеше колко ограничен е интересът на Лени към колежанската й работа.
- Чакай, някой звъни на вратата! - прекъсна я Лени. - Сигурно е Якоб! Дръж ме в течение, Ливия! Обади се, когато се върнеш!
Лени прекъсна връзката точно когато фериботът наближи тесния пролив между островите Костер.
Фериботът пусна котва до западния док в югоизточната част на Нордкостер. Няколко неотличими товарни камионетки с неотличими островитяни в тях бяха паркирани на кея. Първата пратка за деня бе пристигнала.
Включително Оливия.
Тя стъпи на кея и усети как се клати. Едва успя да запази равновесие и едва след няколко секунди осъзна, че кеят е неподвижен. Нейното тяло се клатушкаше.
- Тежко плаване?
Жената, която попита, приближи до Оливия. Възрастна жена с посребрени коси, дълъг черен дъждобран и лице, гледало към морето през по-голямата част от живота й.
- Нещо такова.
- Аз съм Бети Нордеман.
- Оливия Рьонинг.
- Нямаш ли багаж?
Оливия държеше спортен сак и според нея той се водеше за багаж. Щеше да остане само една нощ.
- Само това.
- Носиш ли топли дрехи?
- Не. Топли дрехи?
- Не усещаш ли? Вятърът духа откъм морето и ще се засилва, а ако завали, тук става ад. Или смяташ да не си подаваш носа от бунгалото?
- Не, но... Нося си пуловер.
Бети Нордеман поклати леко глава. Нямаше да се научат тези сухоземци. Понеже в Стрьомстад грее слънце, идват тук по плувки и шнорхели, и след час хукват към магазина на Лефе да си купуват дъждобрани, галоши и бог знае какво.
- Ще вървим ли?
Бети тръгна и Оливия я последва. Почти подтичваше, за да не изостава. Минаха край няколко метални кошници, натрупани по вълнолома. Оливия ги посочи.
- Капани за омари?
- Да.
- Много ли се хващат тук?
- Не е като преди. Сега позволяват само по четиринайсет капана на рибар. Така решиха, преди да се снабдим с колкото си щем. Но всъщност е добре, защото бездруго не са останали много омари.
- Жалко. Обичам омари.
- Аз не обичам. Последният път, когато ядох омар, ми беше за пръв път, и оттогава се придържам към раците. Те харесват омари!
Бети посочи две огромни яхти до дока в далечината.
- Норвежци. Идват тук и купуват всеки омар, който се хване в капаните ни. Скоро ще изкупят целия Нордкостер.
Оливия се подсмихна. Не се изненада, че има напрежение между норвежките новобогаташи и старите нордкостерци. Живееха толкова близо едни до други.
- Сезонът на омарите обаче започва чак през септември, така че дотогава ще трябва да ги вадят от фризера. Или да ги внасят от Америка. Както направи веднъж онзи... Магнусон.
- Кой е той?
- Ще ти покажа.
Подминаха няколкото дървени къщи край водата - червени и черни рибарски бараки; ресторант „Страндкантен“; магазини, където предлагаха смесица от островен кич и стари рибарски такъми. После - пералня „Лефе“, рибарница „Лефе“, каяци „Лефе“ и „Веранда Лефе“.
- Този Лефе май е бръкнал във всеки пай.
- Да, тук го наричаме XL - съкратено от Екстра Лефе. Отрасна край източния бряг на острова. Веднъж посети Стрьомстад, получи ужасно главоболие и оттогава не е напускал Нордкостер. Ето!
Намираха се малко над пристанището. Големи и малки къщи се редяха край тясното шосе. Почти всички бяха добре поддържани, със спретнати, изрядно боядисани фасади. Мама би ги одобрила, помисли си Оливия, и погледна накъдето й сочеше Бети. Към внушителна къща, очевидно построена съобразно красивия полегат склон към морето, където се издигаше.