- Това е къщата на Магнусон. Бертил Магнусон, собственикът на рудодобивната компания. Построи я през осемдесетте. Нямаше нито разрешително за строеж, нито нищо. После си купи документите.
- Как така?
- Покани всички местни общински съветници на шикозна вечеря, внесе сто омара от Америка и проблемът се разреши. За хората от сушата не важат същите правила както за нас.
Продължиха напред. Къщите оредяха. Бети водеше, Оливия слушаше. Бети бърбореше ли, бърбореше. Осведоми Оливия кой лови омари незаконно, кой има афера с нечия съпруга и кой не си поддържа градината.
Дребни и не толкова дребни простъпки.
- А тук живееше приятелят му, между другото. Онзи, който изчезна.
- Чий приятел?
Бети стрелна с поглед Оливия.
- Как чий... на Магнусон. Разказах ти по-рано за него.
- О, да, да. И кой изчезна? Магнусон?
- Не, приятелят му, както току-що казах. Не му помня името. Изчезна обаче и ако не ме лъже паметта, смятаха, че е похитен или убит.
Оливия се сепна.
- Чакай! Тук ли се случи?
Бети се усмихна, доволна от развълнуваното й изражение.
- Не, някъде в Африка и много отдавна.
Въображението на Оливия обаче пламна.
- Кога изчезна?
- Някъде през осемдесетте.
Оливия надуши диря. Възможно ли е да има връзка?
- През същата година, когато убиха жената? В Хаслевикарна?
Бети се закова на място и се обърна към Оливия.
- Затова ли си дошла? Криминален туризъм?
Оливия се опита да прочете мислите на Бети. Дали въпросът я бе ядосал, или...? Обясни й бързо защо е на острова - че е студентка в Полицейския колеж и са й възложили проект за крайбрежния случай.
- Така ли? Значи ще работиш в полицията?
Бети я изгледа скептично.
- Да, така възнамерявам, но не съм завършила...
- Е, всеки си решава сам... - Учебната програма на Оливия очевидно не заинтригува Бети. - Приятелят на Магнусон обаче не изчезна през същата година, когато убиха момичето.
- А кога?
- Много по-рано.
Оливия усети как я жегва разочарование. Но пък какво си въобразяваше? Че ще открие връзка между изчезване и убийство още щом стъпи на Нордкостер? При това връзка, убягвала на полицията години наред?
Срещнаха няколко семейства с деца на велосипеди. Бети поздравяваше всички. И не спираше да говори.
- Никой на острова няма да забрави онова убийство. Беше ужасно. Преследваше ни като черна сянка.
- Ти беше ли тук тогава?
- Разбира се. Къде другаде да бъда?
Бети погледна Оливия, сякаш не са й задавали по-глупав въпрос. Затова Оливия пропуснала спомене, че има цял свят отвъд Нордкостер, където би могла да бъде. Последва дълга тирада какво точно правела Бети, когато пристигнала въздушната линейка и полицаите превзели острова.
- Разпитаха всички. Казах им, разбира се, кой е замесен според мен.
- И кой е той?
- Сатанисти. Расисти. Безспорно някакви -исти, така им казах.
- Велосипедисти?
Оливия искаше да се пошегува, но Бети схвана едва след няколко секунди. Кого се осмелява да подкача? Врялата и кипяла островитянка? После обаче се засмя. Градски хумор. Колкото, толкова.
- Ето ги бунгалата!
Бети посочи редица малки жълти къщурки пред тях. И те бяха грижливо поддържани. Прясно боядисани за туристическия сезон и разположени в дъга, извита като копито, край красива морава.
Точно зад тях започваше гъста гора.
- Сега ги стопанисва синът ми. С него си договорила резервацията. Казва се Аксел.
Приближиха до бунгалата и Бети подхвана отново. Показалецът й сочеше бунгало след бунгало.
- Какви ли не хора са идвали тук...
Оливия огледа дървените къщички - всичките номерирани с месингови цифри, които изглеждаха току-що излъскани. Нордеманови бяха изрядни.
- А в деня на убийството? Помниш ли кои са били тук тогава?
Бети поразкриви лице.
- Не се отказваш, а? Но, да, помня. Поне някои.
Бети посочи първото бунгало.
- Там например беше отседнала хомо двойка. Дискретно, разбира се, не беше като днес, когато непрекъснато изпълзяват от килера. Казаха, че са орнитолози, но очевидно наблюдаваха само себе си и нищо друго.
Хомо. Оливия чуваше за пръв път някой да използва думата. Дали са били способни да убият жената на брега? Ако, разбира се, са били „хомо“. Може би са се престрували.