Бяха се прегърнали.
Оливия легна върху семплото легло в бунгалото. Във влака беше спала лошо. Сега се изтегна и вдъхна плесенясалия въздух в стаята. Не е плесен, помисли си, просто е задушно. Погледна към голите стени. Никакви картини или плакати; нито дори някое от онези рибарски стъклени кълба за мрежи. Нямаше да поместят интервю с Бети в лъскаво списание. Или с Аксел, ако той бе избрал мебелировката. Оливия извади карта. Беше я купила, преди да се качи на ферибота в Стрьомстад. Доста подробна карта на северозападната част на острова, само на нея. Заливи със смешни имена и недалеч - на картата - Хаслевикарна.
Там щеше да отиде.
На местопрестъплението.
Защото това беше целта на пътуването, знаеше го. Да разгледа мястото, където бе извършено убийството.
Криминален туризъм?
Все едно. Важното беше да стигне до онзи бряг. Където бяха погребали и удавили младата жена.
С дете в утробата.
Оливия остави картата да се разстеле върху гърдите й и умът й се зарея към хаслевикарнските заливи; към брега, морето, отлива, тъмнината, голата млада жена в пясъка, момченцето някъде в мрака и извършителите - трима, така пишеше в полицейския доклад. Достоверни ли бяха обаче показанията на свидетеля? Ужасено деветгодишно дете в нощта? Сигурни ли бяха, че момчето наистина е видяло трима мъже. Или бяха приели думите му като отправна точка, понеже не са разполагали с друго? Ами ако са били петима? Малобройна секта?
Ето пак.
Безплодни размишления.
Стана и усети, че моментът е настъпил.
Да стане криминален турист.
Прогнозата на Бети за времето се оказа сравнително точна, като изключим факта, че дъждът бе връхлетял острова още в ранния следобед. Вятърът откъм морето духаше по-силно и температурата беше спаднала драстично.
Навън беше доста ужасно.
На излизане Оливия едва успя да отвори вратата. Тя се захлопна след нея още щом прекрачи прага. Допълнителният й пуловер помагаше донякъде, но вятърът развяваше косата й пред очите и я заслепяваше, а дъждът се лееше като из ведро. Защо, по дяволите, не си взе дъждобран? Беше постъпила като аматьор. Или сухоземец, както би казала Бети. Оливия погледна към къщата на Аксел.
В никакъв случай. Има си граници.
Избра пътека към гъстата гора.
Много гъста. От десетилетия не бяха разреждали дърветата и никой не бе почиствал храсталаците. Сухи, чупливи клони, заплетени шубраци, всичко почти черно и само тук-там - парчета ръждясала телена мрежа.
Тя обаче продължаваше упорито по пътеката. Едва-едва. Предимството беше, че между дърветата вятърът бе по-слаб. Оставаше дъждът. Отначало използва картата да си заслони главата. После осъзна колко глупаво е хрумването й. Картата бе единствената й възможност да стигне до целта.
Първо искаше да види къщата на момченцето. Уве Гардман. Според Бети се намираше някъде тук, сред дърветата, макар Оливия да започваше да се съмнява. Виждаше само безформена маса от храсти, паднали дървета и телена мрежа.
Внезапно тя изникна пред нея.
Скромна черна дървена къща. Два етажа сред гората, на поляна, където дърветата отдавна бяха изсечени. Отзад имаше стръмнина, отпред нямаше градина. Оливия огледа къщата. Изглеждаше безлюдна и страшновата. Поне в сегашната обстановка. Силен вятър и сгъстяваща се тъмнина. Побиха я тръпки. Как й щукна, че иска да види къщата? Вече бе разбрала, че момчето - сега мъж на около трийсет и две - не е тук. Бети й беше казала. Оливия поклати леко глава, но извади мобилния си телефон и щракна няколко снимки на къщата. Да ги включи, ако реши, в доклада си за случая.
Къщата на Уве Гардман.
Напомни си да му се обади, когато се върне в бунгалото.
Едва след половин час се добра до северната част на острова. Сега, стигнала до целта - почти до целта - започна да проумява предупреждението на Бети. Тук беше напълно изложена на произвола на откритото море. Дъждът се сипеше от черните облаци. Вятърът виеше между скалите. Гигантски вълни от Северно море прииждаха и се блъскаха в скалите. Трудно й беше да прецени колко високо се вдигат.
Сви се зад голяма скала и погледна към морето. Мислеше, че е на безопасно място, но ненадейно грамадна вълна се втурна с грохот към скалата и водата заля краката й. Усети как студеният талаз дръпва тялото й, паникьоса се и изпищя.
Ако не беше паднала в плитка падина, морето щеше да я грабне.
Осъзна го обаче доста по-късно.
Сега тичаше.
Колкото я държат краката.
Далеч от морето. Към сушата.