Тича, докато не се спъна в плоска скала или по-точно в оазис от плоски скали. Просна се ничком и прегърна камъка, прегърна Майката земя, запъхтяна, с окървавено чело от подхлъзването в падината.
След доста време събра смелост да се обърне и да погледне към бушуващото море отвъд заливите и разбра какъв идиот е била.
Тогава цялото й тяло се разтресе.
Беше вир-вода.
Тромбоновата вечер с XL в „Страндкантен“ - ресторант с иначе отлична репутация не бе събрала много посетители. Вероятно тромбонът беше разколебал клиентелата. По масите седяха шепа местни с чаши бира, XL се мъдреше-в ъгъла с тромбона си и Дан Нилсон също беше тук.
Заел масата най-близо до водата. Вятърът блъскаше дъжда в прозореца. Дан бе дошъл тук направо от ферибота. Не защото се чувстваше гладен или жаден, или за да избяга от дъжда.
Искаше да събере сили.
Всички сили, които успее да събере.
Знаеше, че има минимален риск да го познаят. Преди много години имаше вила тук. Но беше принуден да поеме този риск.
Сега седеше над чаша бира. Една от келнерките прошепна на XL, докато си почиваше от тромбона - прилича на полицай, онзи мъж до прозореца, a XL бе отговорил, че лицето му се струва някак познато. Нилсон обаче не го чу. В мислите си той беше другаде. Далеч, край северния бряг на острова.
Където беше ходил преди.
Място, което щеше да посети отново тази вечер.
А после - още едно място.
И когато свършеше това, щеше да сложи точка.
Или обратното, не беше напълно ясно.
Не знаеше.
Но щеше да разбере.
Освен че беше вир-вода, с окървавено чело и почти в ступор от уплаха, я сполетя малка катастрофа. Изгуби картата. Или гигантската вълна я бе взела. Сега нямаше карта. Не знаеше накъде да тръгне. Нордкостер не е голям остров, не и в лятно слънце и юнска топлина, но разрази ли се буря, завали ли порой и започне ли да се стъмва, островът е достатъчно голям да се изгубиш.
Достатъчно голям да се изгуби сухоземец.
Гори, трънливи поляни, скалисти възвишения внезапно изникват пред теб.
Особено ако никога не си идвал тук.
Като Оливия.
Която се намираше посред Нищото. Напълно дезориентирана. Отпред - тъмна гора, зад нея - хлъзгави скали. И понеже иначе отличният й мобилен телефон се бе потопил в морето и я бе предал, нямаше кой знае какъв избор.
Освен да започне да върви.
В една посока или друга.
И тя вървеше разтреперана ту в една посока, ту в друга.
Дан Нилсон знаеше точно къде отива, макар че заради ужасното време се бе стъмнило съвсем. Не му трябваше карта. Повлече куфара след себе си по чакълестото шосе, отдалечавайки се от морето, после свърна по пътека там, където знаеше, че ще я намери.
Която водеше до мястото, където отиваше.
Първото място.
Обикновено не се страхуваше от тъмнината. От малка спеше сама в къщата в Ротербро. И в лятната им вила. Точно обратното всъщност - намираше я за приятна и успокоителна, когато се спусне над всичко и го забули. И тя остане на спокойствие.
Сама.
Сега също беше сама. Но при различни обстоятелства. Сега беше сама на непознато място. Бучаха гръмотевици, дъждът се лееше като из ведро. Виждаше на метър-два пред себе си, не повече. Само дървета и скали и пак дървета и скали. Подхлъзваше се върху мъх, препъваше се в камъни, клони я бодяха изневиделица по лицето, поглъщаха я дълбоки падини. Чуваше и шум. Воят на вятъра, който не я плашеше. Не се страхуваше и от разяреното море наоколо, защото знаеше какво е. Но другите звуци? Внезапното приглушено мучене, прорязващо мрака. Овце ли блееха? Едва ли. А този тънък писък, долетял преди секунда измежду дърветата? Кой го бе издал? Изведнъж го чу отново, по-отблизо, после писъкът се потрети. Притисна се към дървесен ствол и се взря в тъмнината. Очи ли блестяха там? Две очи? Жълти? Сова? Има ли сови в Нордкостер?
После зърна сянката.
Далечна светкавица прониза гората с тънък сноп светлина и разкри сянка, която се движеше между дърветата на няколко метра от нея.
Сянката я ужаси.
Светлината помръкна бързо, както се бе появила, и пак се възцари мрак. Не знаеше какво е видяла.
Между дърветата.
Човек?
Мъжът, който влачеше куфара си с колелца през гората, наистина беше човек. Целеустремен човек. Мократа му руса коса лепнеше на кичури по лицето му. Това не го притесняваше. Случвало се бе да е навън и в по-лошо време. В други части на света. Изпълнявайки съвсем различни задачи. Далеч по-неприятни. Имаше известна практическа подготовка. Щеше ли да му помогне този път? Не знаеше.