Нямаше опит в подобни задачи.
Вярно, беше го виждала само на картата - е, и в Гугъл всъщност - но понеже дъждовните облаци неочаквано решиха да се пренесат над континента и позволиха на студената луна да надникне през тясна пролука, тя позна брега.
Гледаше право към заливите Хаслевикарна.
Доста се беше лутала. Дрехите й бяха подгизнали. Раната на челото й беше спряла да кърви, но се тресеше цялата, а сега се бе натъкнала на това. На първоначалната си цел. Набелязана преди векове.
Сега се тресеше и по други причини.
Неземната синя светлина на мъртвото небесно тяло горе създаваше зловеща атмосфера. И очевидно имаше отлив. Сушата се стелеше сякаш до безкрая. Започваше от пясъчните дюни и се простираше далеч навътре към морето.
Стигна до едната страна на брега и замаяна се отпусна тежко върху голяма скала.
Значи тук се бе случило.
Ужасното убийство.
Ето го брега. Ето къде бяха погребали голата жена.
Прокара длан по скалата пред себе си.
Къде ли е било момчето, когато е видяло всичко? На мястото, където седи тя сега? Или в другия край на дългия бряг? Където също се издигаха скали. Стана, погледна към тях и тогава го забеляза.
Мъж.
Излезе от далечния край на гората с... какво беше това? Куфар с колела? Оливия клекна и се скри зад скалата. Мъжът остави куфара и тръгна по сухия пясък към морето. Бавно, все по-навътре и навътре. Внезапно спря. Застина и погледна към луната... после надолу към пясъка и пак към небето. Вятърът развяваше косата и якето му. Той клекна и сведе глава като в молитва, сетне се изправи отново. Оливия притисна уста със свитите си юмруци. Какво прави мъжът? Чак там? До морето? Точно сега, когато има отлив и пълнолуние?
Кой е той?
Луд ли е?
Не разбра колко дълго мъжът стоя там. Може би три минути? Петнайсет? Не знаеше. Той се обърна внезапно и тръгна към дюните. Все така бавно, към мястото, където бе оставил куфара си. Обърна се още веднъж и погледна към морето.
После изчезна в гората.
Оливия остана там, където беше. Достатъчно дълго, за да е сигурна, че мъжът се е отдалечил.
Освен, разбира се, ако не бе останал в началото на гората.
He беше останал. Вървеше към другото място. По-скоро следващото и по-важното всъщност. Първото беше нещо като траурен ритуал. Второто бе свързано с конкретна задача.
Там щеше да направи нещо.
Знаеше, разбира се, къде е зелената къща, но не помнеше толкова гъст жив плет да е опасвал двора. Но той щеше да му помогне. По-лесно щеше да се прокрадне и да се спотаи зад плета. Никой нямаше да го види отвън.
Забеляза, че в къщата светят лампи, и се разтревожи. Вътре имаше хора. Налагаше се да се промъкне покрай живия плет, за да стигне дотам. До мястото, където трябваше да отиде.
Закрачи предпазливо напред. Носеше куфара. Напредваше възможно най-безшумно. В тъмното не виждаше добре къде стъпва. Когато почти се изравни с къщата, чу от другата й страна да се отваря врата. Свря се между храстите и дебел клон го шибна през лицето. Застина като истукан. На десет метра от него малко момче изскочи иззад ъгъла на къщата. Засмя се и се притисна до стената. На криеница ли играеше? Нилсон се постара да диша възможно най-безшумно. Ако момчето се обърнеше и погледнеше към него, щяха да го разкрият. Беше твърде близо.
- Йохан!
Женски глас. Момчето се сниши и извърна глава към живия плет. За миг на Нилсон му се стори, че очите им се срещат. Момчето не помръдна.
- Йохан!
Жената извика по-силно. Внезапно момчето се отлепи от стената и изчезна на бегом зад другия ъгъл на къщата. Нилсон остана сред шубрака. Най-сетне чу да се затръшва врата и настъпи тишина. Почака още няколко минути и тръгна отново.
Сигурно щеше да умре в гората. Да замръзне. Или да я застигне друга смърт, която ще изглежда интересно във вестниците. Така си мислеше, но опасенията й не се сбъднаха. Благодарение на чужда намеса, а не на нейните усилия.
Появи се Аксел.
Изтощена до краен предел, Оливия се свлече върху скала и чу глас.
- Изгуби ли се?
Висок, широкоплещест младеж с къса коса и будни очи стоеше на метър от нея и се взираше в мокрото й до кости привидение. Всъщност не се нуждаеше от отговор. И тя не му отговори.
- Кой си ти? - попита го.
- Аксел. Мама ми каза да пообиколя и да те потърся. Минала край бунгалото ти и видяла, че не си се прибрала. Изгуби ли се?
Меко казано, помисли си тя. Не си виждал по-изгубен човек на този проклет остров.
- Да - отговори.
- Завидно постижение.
- Моля?
-Да се изгубиш на този остров. Не е много голям.