- Благодаря.
Аксел протегна ръка, за да й помогне да стане. Огледа я.
- Вир-вода си. Цопна ли?
Цопване? Така ли го наричат местните? Когато половината проклето Северно море се стовари върху теб?
Ама че чешити!
- Ще ми покажеш ли пътя?
- Разбира се. Ето ти якето ми.
Аксел уви измръзналата Оливия в широкото си, топло яке и я поведе през голямата лоша гора към малкото жълто бунгало. Щом стигнаха, предложи да й донесе храна.
Моят герой, помисли си Оливия. Седеше върху леглото, загърната в одеяло, и държеше чиния с топла храна. Мъж, който спасява живота на хората.
Не говори много, но действа.
Аксел Нордеман.
- Омари ли ловиш?
Зададе му въпроса не съвсем на сериозно.
- Да.
Отговори й. И толкова.
Друг типаж. Не като Улф Молин.
Храната, топлината и спасението кажи-речи възвърнаха нормалния порядък в света на Оливия. Дори телефонът й изсъхна с малко помощ от взет назаем сешоар.
Провери си съобщенията и имейлите и внезапно се сети, че е забравила да се обади отново на Уве Гардман. Позвънила му беше вчера, в нощния влак до Гьотеборг, и се бе включил телефонен секретар. Сега щеше да пробва отново. Видя колко е часът - минаваше десет. Набра номера и пак чу телефонния секретар. Остави ново съобщение и го помоли да се свърже с нея. Прекъсна връзката и се разкашля неудържимо.
„Пневмония?“ - мина й през ума.
През ума на Нилсон минаваха съвсем различни мисли. Беше клекнал. Куфарът лежеше до него. Зелената къща се мержелееше едва-едва далеч зад гърба му. Сега вътре не светеха лампи.
С огромно усилие той избута настрани по-голямата скала. Вече беше преместил по-малката. Взря се в изкопа отдолу. Дълбока дупка - точно както си я спомняше. Лично я беше изровил. Отдавна. За да се подготви за всякакви възможности.
Погледна към куфара.
Внезапно я налегна умора. Сякаш се превърна в парцалена кукла. Лутането и изгубването бяха изцедили силите й. Едва успя да отметне покривката и да пропълзи под завивките. Малката нощна лампа разпръскваше топло сияние и тя усети как се унася. Бавно, бавно... и татко Арне изплува пред нея. Погледна я и поклати глава.
- Можеше да стане доста неприятно.
- Знам. Сглупих.
- Не ти прилича. Обикновено си наясно какво правиш.
- От теб съм го наследила.
Арне се усмихна и Оливия усети как по лицето й се стичат сълзи. Той изглеждаше толкова отслабнал, както сигурно бе изглеждал накрая, когато не го видя, защото беше избягала в Барселона.
- Спи спокойно.
Оливия отвори очи. Арне ли го каза? Тръсна леко глава и почувства колко горещо е челото й. Температура ли имаше? Неизбежно, нали? Тук. В бунгало на остров отвъд западния бряг, където смятах да остана само един ден. Приключение и половина в дивата пустош! Какво ще правя сега?
Аксел?
Може би още не си беше легнал. Все пак живееше сам, така й каза. Сигурно играеше видеоигри. Ловец на омари? Как не. Но ако изневиделица почука на вратата и я попита дали храната й е харесала?
- Да, беше много вкусна.
- Добре. Трябва ли ти нещо друго?
- Не, всичко е наред, благодаря. Но... може би термометър?
- Термометър?
После нещата щяха да последват естествения си ход и преди да угасне нощната лампа, двамата ще са голи и ужасно възбудени.
Такива мисли раждаше трескавият ум на Оливия.
Еднооката Вера беше гледала футболен мач. „Местоположение Стокхолм“ срещу отбор от лекуващи се зависими от Рогсвед. Мачът завърши 2:0 за „Местоположение“. Перт вкара и двата гола.
Дълго щеше да предъвква постижението си.
Сега вървеше с Вера и Йеле и се наслаждаваше на топлата нощ. Играха мача на игрището в Танто в южния край на града. Заради спречкване с рефера и две-три дребни схватки след мача си тръгнаха чак към единайсет. А в момента наближаваше единайсет и половина.
Перт беше в приповдигнато настроение, все пак бе вкарал два гола. Вера също беше в добро настроение - в кофа за боклук до Синшен бе намерила черен лак за нокти. Йеле се чувстваше горе-долу. Но това бе почти постоянното му състояние, което не правеше впечатление на никого. И така, тримата вървяха в нощта - двама радостни и един малко унил.
Вера беше гладна и предложи да посетят „Драконовата къща“ - китайската закусвалня на Хорнстул. Току-що бе получила месечната си пенсия и бе решила да почерпи по-несполучилите си приятели. Перт отказа да влезе, а Йеле не обичаше китайска храна. Вместо това си устроиха угощение с наденички с най-различни гарнитури в „Грила на Авраам“ на Хорнсгатан. Когато получи щедрата си порция, Перт се поусмихна.