- Сега е вкусно.
После продължиха по Хорнсгатан.
- Знае ли някой как е Бенсенман?
- Без промяна.
Внезапно с танцова стъпка край тях мина възнисък мъж без рамене, с рехава конска опашка и остър нос. Мъжът погледна към Йеле по средата на такта.
- Здрасти? Как си? - попита той с решително писклив глас.
- Имам зъбобол.
- Добре тогава. Довиждане.
Ниският мъж заситни нататък.
- Кой, по дяволите, беше този?
Вера се втренчи в мъжа с опашката.
- Норката - отговори Йеле.
- Норката?
- Познат от миналото.
- Бездомен?
- Не, доколкото знам. Има жилище в Шерторп.
- Не може ли да нощуваш при него тогава?
- Не.
Йеле не възнамеряваше да гостува на Норката. Разговорът, който бяха провели преди малко, представяше що-годе дълбочината на отношенията им.
Понастоящем.
А в съвсем настоящия момент Йеле разбра какво ще последва.
- Винаги си добре дошъл да нощуваш в караваната ми - каза Вера.
- Знам. Благодаря.
- Но не искаш?
- Не.
- Къде предпочиташ да нощуваш тогава?
- Ще намеря къде.
Напоследък често водеха този разговор - Вера и той. Не ставаше дума да спи в караваната й. И двамата бяха наясно. Ставаше дума за нещо, което не привличаше особено Йеле, а най-лесният начин да не я наскърби, бе да отклонява поканата й.
Да нощува в караваната.
Което значеше „не“ и за другото.
Засега.
Оливия се мяташе в леглото в самотното бунгало. Пропадаше в трескави сънища и се разбуждаше. Първо беше на брега в Хаслевикарна, после в Барселона. Ненадейно усети как леденостудена ръка докосва босия й крак в края на леглото.
Изправи се рязко.
Лакътят й събори нощната масичка и лампата падна на пода. Оливия се прилепи до стената и огледа стаята - нямаше никого. Отметна завивките. Дъхът й секна от лудешкото туптене на сърцето й. Сънуваше ли? Разбира се, какво друго? Беше сама в бунгалото.
Седна на ръба на леглото, вдигна лампата и се опита да се успокои. Дишай дълбоко - така я съветваше Мария в редките случаи, когато като малка сънуваше кошмари. Избърса челото си и тогава го чу. Шум. Глас? Отвън, пред вратата.
Аксел?
Уви се с одеялото, отиде до вратата и я отвори. На два метра пред нея стоеше мъж. Носеше куфар с колелца. Мъжът от Хаслевикарна. Оливия затръшна вратата, заключи я и се втурна към единствения прозорец. Вдигна щората, озъртайки се за някакъв предмет. Нещо, с което да го удари. Каквото и да било!
На вратата се почука.
Оливия не издаде нито звук. Тресеше се от главата до петите. Щеше ли да я чуе Аксел, ако изкрещи? Вероятно не, вятърът щеше да я надвика.
Още едно почукване.
Паникьосана, Оливия тръгна бавно към вратата.
Тихо.
- Казвам се Дан Нилсон, съжалявам, че ви безпокоя.
Гласът долетя през вратата. Дан Нилсон?
- Какво има? Какво искаш? - попита Оливия.
- Нямам сигнал на мобилния, а трябва да позвъня за таксиметрова лодка. Видях, че в стаята ви свети и... ако имате телефон, ще ми позволите ли да го използвам?
Имаше телефон. Но не беше нужно да осведомява мъжа отвън.
- Разговорът ще е съвсем кратък - обясни той през вратата. - Ще ви платя.
Да й плати за кратък разговор? За да поръча таксиметрова лодка? Оливия се почуди как да постъпи. Да излъже, че няма телефон, и да го отпрати? Или да го изпрати при Аксел. Усети обаче, че я обзема любопитство. Какво го беше довело в Хаслевикарна? По време на отлив, на лунния бряг? Кой беше той? Какво би направил Арне?
Би отворил вратата.
И Оливия я отвори. Предпазливо. По-скоро я открехна. Подаде мобилния си телефон през процепа.
- Благодаря - каза Нилсон.
Взе телефона, набра номер и поръча таксиметрова лодка да го вземе от западния кей. Щял да пристигне след четвърт час.
- Благодаря - повтори той.
Оливия си взе телефона през процепа. Нилсон се обърна и си тръгна.
Оливия отвори широко вратата.
- Видях те в Хаслевикарна.
Нилсон спря и се обърна отново. Нощната лампа я осветяваше гърбом. Той я погледна и примигна, сякаш се изненада. Оливия не разбра от какво. А и изненадата отшумя за частица от секундата.
- Какво правеше там? - попита той.
- Изгубих се и се озовах там.
- Красиво място.
- Да.
Мълчание. А ти какво правеше там? Не разбираше ли той, че това е въпросът?
Вероятно разбираше, но нямаше никакво намерение да му отговаря.
- Лека нощ.
Нилсон продължи по пътя си с образа на Оливия, запечатан върху ретината му.
Тромбонът лежеше в черния си калъф, a XL седеше до него - на кея под ресторанта. Беше дълга вечер и той бе излял доста алкохол в гърлото си. Сега искаше да поизтрезнее. Утре щеше да отваря рибен ресторант за сухоземците. „Прясна пушена риба при Лефе“. Щеше да припечелва добре. Едрият островитянин до него беше трезвен. Беше на смяна за таксиметровата лодка и току-що бе получил поръчка.