- Кой е?
- Някой оттам.
Там значеше всичко от Стрьомстад до Стокхолм.
- Колко му поиска?
- Две хиляди.
XL пресметна наум и сравни тарифата с рибния си ресторант. Почасовата печалба не излезе в полза на рибния ресторант.
- Това ли е човекът?
XL кимна нагоре. Мъж в кожено яке и черни джинси вървеше към тях.
Мъж, който бе направил каквото трябваше да направи.
На Нордкостер.
Сега бе принуден да предприеме следващата стъпка.
В Стокхолм.
Тя най-сетне заспа. На включена лампа, зад заключена врата и със спомена за Дан Нилсон.
Мъжът от Хаслевикарна.
През остатъка от нощта беше в плен на кошмарите. Измъчваха я часове наред. Внезапно пресеклив вик се изтръгна от гърлото й и през широко отворената й уста. Ужасен вик. Студена пот изби от всяка пора на тялото й и ръцете й се замятаха, дращейки въздуха. На перваза зад нея паяк наблюдаваше драмата, разиграваща се в леглото. Как младата жена се опитва да изпълзи от бездната на ужаса.
Най-после успя.
Помнеше кошмара до най-дребната подробност. Беше погребана в пясъка. Гола. Имаше отлив, имаше луна и беше студено. Морето започна да приижда. Все по-близо и по-близо. Водата налетя към главата й, но не беше вода, а лава от хиляди черни раци, спуснали се към оголеното й лице и зейналата й уста.
Тогава се изтръгна писъкът.
Оливия скочи задъхана от леглото. Дръпна одеялото с една ръка, избърса потното си лице и огледа стаята. Цялата нощ ли е била сън? Онзи мъж наистина ли бе идвал тук? Отиде до вратата и я отвори. Излезе в мрака, жадна за въздух, за кислород. Вятърът беше стихнал значително. Усети, че мехурът й е препълнен. Слезе по стълбите и клекна зад гъст храст. Тогава го видя - вляво от нея.
Куфарът.
Куфарът с колелца на мъжа лежеше на земята.
Отиде до него и се озърна в тъмнината. Не виждаше нищо. И никого. Във всеки случай не и Дан Нилсон. Клекна до куфара? Да го отворя ли?
Разкопча ципа на капака от край до край и го повдигна внимателно.
Куфарът беше празен.
Отдалеч навярно изглеждаше доста идилична - сивата каравана сред нощната зеленина на гората близо до пристанището в Солна. С овално прозорче, през което струеше мека жълта светлина.
Вътре обаче идилията изчезваше.
Караваната беше крайно запусната. Някога газовата печка до стената работеше; сега бе ръждясала и безполезна. Някога плексигласовият свод на покрива пропускаше слънчевите лъчи; сега мътнееше, покрит с дебел слой прах. Някога на вратата висяха пъстроцветни пластмасови ленти; сега бяха останали само три, скъсани наполовина. Някога караваната бе ваканционна мечта на семейство с две деца от Тумба; сега я притежаваше Еднооката Вера.
Отначало я чистеше често, опитваше се да поддържа прилична хигиена. Но намираше все повече неща в кофите за боклук, трупаше ги в караваната и стандартът спадна значително. Сега мравешки пътеки лъкатушеха сред боклуците, а в ъглите дебнеха стоножки.
Но по-добре това, отколкото да спи в тунели или бараки за велосипеди.
Стените бяха украсени с вестникарски статии за бездомните и с плакати, които намираше от време на време; над едното легло висеше нещо, наподобяващо детска рисунка на харпун, над другото - изрезка: „Не е вярно, че не бива да се допускат хората отвън да влизат вътре; на хората вътре се полага да бъдат изхвърлени навън“.
На Вера й харесваше.
Сега тя седеше до надрасканата си пластмасова маса и си лакираше ноктите в черно.
Не вървеше много добре.
По това време на нощта нищо не вървеше добре. Времето, когато стоеше на пост. Вера често бдеше в мрака и чакаше. Рядко посмяваше да заспи. Унесеше ли се най-сетне, сънят я застигаше по-скоро като припадък. Просто се строполяваше или изпадаше в нещо като летаргия.
Това продължаваше отдавна.
Дължеше се на ума й, осакатен преди дълги, дълги години. Повреден като разсъдъка на мнозина край нея.
В нейния случай, който едва ли бе уникален, но все пак се отличаваше с някои лични подробности, три неща бяха нанесли най-дълбоки щети. Или причинили най-лоши недъзи. Връзка ключове я бяха повредили. Физически и умствено. Ударите от тежката връзка с ключове на баща й бяха оставили видими бели белези по лицето й и невидими белези у нея.