Биеха я с връзка ключове.
Според нея - по-често, отколкото заслужаваше. Сляпа за прозрението, че никое дете не заслужава връзка ключове в лицето, тя се обвиняваше за някои от ударите. Знаеше, че е била трудно дете.
Тогава обаче не знаеше, че е трудно дете в разбито семейство, с двама родители, неспособни да се справят с живота, които използват като отдушник за отчаянието си единствения човек наблизо.
Дъщеря си Вера.
Връзката ключове я повреди.
Но случилото се с баба й я осакати.
Вера обичаше баба си и баба й я обичаше и сякаш се стопяваше с всеки удар на ключовете по лицето на Вера.
Свиваше се безпомощна.
И уплашена от собствения си син.
Накрая се предаде.
Вера беше на тринайсет. С родителите й гостуваха в стопанството на баба й в Юпланд. Алкохолът, който носеха, предизвика обичайните последствия и няколко часа по-късно баба й излезе. Вече просто нямаше сили да гледа и да слуша безнадеждността. Знаеше какво предстои - връзката с ключове. Когато им дойде редът, Вера успя да се измъкне - този път - и хукна да търси баба си.
Намери я в плевнята. Увиснала на дебело въже, намотано около греда на тавана.
Мъртва.
Това само по себе си беше шок, но не приключи дотук. Когато Вера се опита да привлече вниманието на родителите си, те бяха изпаднали в пиянски ступор. Наложи се да го направи сама. Да свали баба си от гредата и да я сложи да легне на земята. И да плаче. Часове наред седя до тялото на баба си, докато слъзните й канали пресъхнаха.
Това я осакати.
И затова сега се затрудняваше да нанесе новооткрития си черен лак за нокти толкова гладко, колкото искаше. Получаваше се цапаница. Отчасти защото споменът за баба й забулваше в сълзи очите й, но и отчасти защото трепереше.
Тогава си помисли за Йеле.
Почти винаги си мислеше за него, когато бдението станеше твърде болезнено. Мислеше за очите му имаше нещо в очите му, което бе привлякло вниманието й още при първата им среща в офиса на списанието. Той не гледаше, той виждаше. Така си помисли Вера - че я вижда; не вижда окаяната й външност, а това, което е тя в друг свят.
Или което би могла да бъде. Стига да не й липсваха инструментите, да не бе попаднала в погрешна компания и да не бе поела по пътя към голготата, проправен между различни институции и власти.
Той сякаш виждаше другата Вера. Силната, непокътнатата. Която би могла да изпълнява ролята на гражданка във всяка съвременна социална държава, избрана от нея.
Ако все още съществува такава.
Не съществува, помисли си Вера. Бяха я сринали със земята. „Домът на хората“, държавата на благоденствието, създадена някога в Швеция, вече не съществуваше. Но имаме лотария с пощенски кодове!
Тя се усмихна леко и видя, че нокътят на кутрето й изглежда наистина добре лакиран.
6.
Лицето на мъжа в леглото беше дискретно подмладено, без торбички под очите. Посребрялата му коса беше къса и гъста - оформяха я през пет дни; останалата част от тялото му получаваше дължимото в частния му салон за фитнес на долния етаж.
Той държеше възрастта си на една ръка разстояние. От двойното легло в спалнята си виждаше кулата „Седергрен“ - недомислица на две пресечки от дома му. Най-известната забележителност в Стоксунд - грандомански проект, подхванат от собственика на гори Алберт Готард Нестор Седергрен.
Мъжът в леглото живееше на Гранхелсвеген, край водата, в далеч по-малка сграда. Едва около 420 квадратни метра с изглед към морето. Все пак имаше и малко съкровище на Нордкостер.
Сега той лежеше по гръб и леглото го масажираше - лек, специален масаж на цялото тяло. Дори на вътрешната страна на бедрата. Услугата си заслужаваше допълнителните двайсет хиляди, които му поискаха.
Наслаждаваше се на всяка секунда.
Днес щеше да се срещне с краля.
Е, „срещне“ вероятно беше тромава дума за случая. Щеше да присъства на церемония в Търговската камара, където монархът щеше да бъде главната фигура. Той самият щеше да бъде втората главна фигура. Всъщност цялата церемония бе организирана в негова чест. Щяха да му връчат медал, почетна грамота или както там се наричаше призът, че управлява най-успешната шведска компания в чужбина през миналата година.
Щеше да получи трофея в качеството си на основател и изпълнителен директор на „Магнусон Уърлд Майнинг“.
Мъжът в леглото беше Бертил Магнусон.
- Бертил! Какво ще кажеш за тази?
Лин Магнусон влетя в стаята в едно от творенията си - същата вишневочервена рокля, която носеше онази вечер. Беше много красива.
- Чудесна е!