Вернермюрови живееха в красива стара сграда - на първия етаж с изглед към пристанището - любима на брокерите на недвижими имоти. Съпругата на Гунар - Мерит - свари кафе и даде на Оливия лъжица, пълна с кафява течност, за да й облекчи гърлото.
Седнаха в семейната кухня със зелени стени, която, изглежда, не бе обновявана от началото на шейсетте. Върху перваза на прозореца порцеланови кученца се бореха за място със снимки на внуци и розов здравец. Снимките винаги привличаха вниманието на Оливия. Посочи една.
- Това внуците ви ли са?
- Да. Ида и Емил. Нашата гордост и радост - отвърна Мерит. - Ще дойдат следващата седмица и ще ни гостуват през лятната ваканция. Толкова ще е забавно да се грижим отново за тях.
- Хайде, хайде, не преувеличавай - усмихна се Гунар. - Обикновено не възразяваш, когато си ги приберат вкъщи.
- Да, идват ми в повечко понякога. Как е гърлото ти?
Мерит погледна съчувствено Оливия.
- Малко по-добре, благодаря.
Оливия отпи глътка кафе от красивата порцеланова чашка с червени рози. Баба й имаше същия сервиз. После поговориха за обучението на днешните полицаи - и тримата. Мерит беше работила в полицейския архив в Стрьомстад.
- Сега са централизирали всичко - каза тя. - Всичко е преместено в централния архив в Гьотеборг.
- Там са и документите по случаите, предполагам - вметна Гунар.
- Да - кимна Оливия.
Надяваше се той да не е твърде потаен и да й разкаже нещичко за случая. Оттогава все пак бяха минали много години.
- Е? Какво искаш да разбереш за Джаки Берилунд?
Не е толкова потаен, помисли си Оливия, и попита:
- Колко пъти я разпитахте?
- Два пъти - тук, в управлението, и веднъж на Нордкостер в началото на разследването.
- Защо я доведохте за разпит тук?
- Заради яхтата. Знаеш ли за нея?
- Всъщност не...
- Е, Джаки очевидно беше компаньонка.
Луксозна проститутка, преведе си Оливия от висотата на семейното си възпитание в Ротербро.
- Луксозна проститутка - уточни Мерит по стрьометадския си начин.
Оливия се подсмихна. Гунар продължи:
- Оказа се на борда на лъскава норвежка яхта с двама норвежци, които напуснаха острова скоро след убийството. По-точно се опитаха да го напуснат. Един от полицейските ни катери спря яхтата недалеч от сушата, провери откъде идва и я върна обратно. И понеже норвежците бяха пияни до козирката, а Джаки Берилунд - очевидно под влияние на нещо по-различно от алкохол, доведохме тримата тук, за да ги разпитаме, когато изтрезнеят.
- И ти водеше разпита?
- Да.
- По цялото западно крайбрежие нямаше човек, който да води разпити по-добре от Гунар - поясни Мерит по-скоро като факт, отколкото като хвалба.
- И какво разбра от тях? - поинтересува се Оливия.
- Единият норвежец каза, че чули по радиото как на другия ден ще се разрази буря, и затова напуснали острова. Искали да се приберат в своето пристанище. Другият каза, че им свършила пиячката и отплавали за Норвегия да се запасят наново.
Доста различни версии, помисли си Оливия.
- А какво каза Джаки Берилунд?
- Нямала представа защо са отплавали, просто ги придружавала.
- Казала: „Плаването не ми е специалитет“ - допълни Мерит със стокхолмски акцент.
Оливия я погледна.
- Така казала въпросната Берилунд. Добре се посмяхме, когато се прибра вкъщи, помниш ли?
Мерит се усмихна на Гунар, който изглеждаше малко сконфузен. Да споделяш със съпругата си информация от разпит, не е съвсем според правилата. На Оливия обаче й беше все едно.
- Но какво казаха за убийството? - настоя тя.
- За него всички казаха едно и също. Не били припарвали в Хаслевикарна нито през нощта на убийството, нито преди това.
- Вярно ли беше?
- Не сме сто процента сигурни. Случаят, разбира се, остана неразрешен. Не разполагахме с нищо, което да ги свърже с местопрестъплението. Роднина ли си на Арне Рьонинг, между другото?
- Той ми е баща... Беше.
- Прочетохме, че е починал - каза Гунар. - Моите съболезнования.
Оливия кимна, а Мерит извади албум със снимки от полицейската кариера на Гунар. На две от тях до него стояха Арне и друг полицай.
- Том Стилтон? - предположи Оливия.
- Да.
- Но нямаш представа къде е той сега? Том Стилтон?
- Нямам.
В крайна сметка тя все пак избра вишневочервената рокля. Беше особено привързана към нея. Със семпла кройка, но красива. Сега Лин Магнусон стоеше до съпруга си в тържествената зала на Търговската камара и се усмихваше. Не само за пред хората. Усмихваше се, защото се гордееше със съпруга си. Както и той се гордееше с нея - несъмнено. Винаги бяха съумявали да поддържат професионален баланс. Всеки се грижеше за своя бизнес, но и двамата бяха постигнали успех. Нейният - ограничен в по-скромни мащаби, но все пак достатъчен. Работеше като кариерен съветник и напоследък се справяше чудесно. Всички мечтаеха за напредък, а тя знаеше триковете. Някои бе научила от Бертил - опитът му си казваше думата - но в значително по-голяма степен постиженията й се дължаха на собствените й качества.