Притежаваше и познания, и умения.
Ето защо когато шведският монарх се приведе към нея, комплиментът му за вишневочервената й рокля не беше косвено ласкателство, отправено към Бертил. Не, той бе предназначен специално за Лин.
- Благодаря.
Не се срещаха за пръв път. Кралят и Бертил споделяха общ интерес към лова и по-точно лова на яребици. Няколко пъти бяха ловували заедно и разговаряха непринудено. Доколкото е възможно да разговаряш непринудено с монарх, помисли си тя. Но поне дотолкова „непринудено“, колкото да поканят Бертил и съпругата му на няколко вечери с хора от най-близките кръгове на кралското семейство. Те бяха твърде формални за вкуса на Лин - кралицата не се отличаваше с чувство за хумор - но бяха важни за Бертил. Завързваше контакти, а и никога не е зле да се говори, че от време на време вечеряш с краля.
Лин се усмихна вътрешно; това имаше значение в света на Бертил и по-малко в нейния. По-важното бе да спрат онези, които в момента хвърляха кал по „Магнусон Уърлд Майнинг“. Кал, опръскала дори нея. По пътя за церемонията на Вестра Тредгордсгатан се бе събрала малобройна тълпа с плакати, обвиняващи компанията в доста неприятни неща. Видя, че Бертил се ядоса. Той знаеше, че медиите ще покажат и това и няма да пропуснат да го вметнат в новината за наградата.
Да я пооцапат малко.
Жалко.
Тя се огледа. Познаваше повечето присъстващи - сбирщина богати бизнесмени: Пире, Тюсе, Лате, Пюге, Мюге и прочее. Така и не успяваше да запомни кой кой е. Имената в нейния свят бяха по-лесно отличими. Но знаеше, че тези хора са важни за Бертил. Хора, с които ловува, плава, сключва сделки.
От други дейности обаче се въздържаше.
Познаваше съпруга си достатъчно, за да е сигурна.
Все още бяха влюбени един в друг и имаха сносен сексуален живот. Не се случваше особено често, но иначе преживяването бе напълно удовлетворително.
„Удовлетворително“, помисли си тя. Каква дума за секс. И се усмихна точно когато Бертил я погледна. Той изглеждаше добре днес. Вратовръзка в приглушено виолетово, черен костюм - елегантният му, ръчно ушит италиански костюм.
Тя не харесваше единствено ризата. Синя с бяла яка. По-грозна дреха едва ли би могла да си представи. От няколко години воюваше срещу тези ризи.
Безуспешно.
Някои неща са по-дълбоки от белезите. В случая с Бертил - синята риза с бяла яка. Нещо като архетипна емблема, символизираща непонятна принадлежност.
Неподвластна на времето класа.
Така си мислеше той.
Абсолютно нелепо според нея. И грозно.
Бертил получи грамотата си лично от краля. Поклони се леко, погледна към Лин и й намигна. Да се надяваме мехурът да не го предаде, помисли си тя. Моментът не е подходящ за търсене на тоалетни.
Шампанско!
Неколцина наемни келнери в бели сака засноваха с подноси, отрупани с добре охладено „Гран Кюве“. Лин и Бертил взеха чаши и ги вдигнаха.
Тогава телефонът иззвъня.
По-скоро завибрира. Мобилният в джоба на Бертил.
Той се отдръпна леко с чашата си, извади телефона и вдигна.
- Магнусон.
По телефона се чу диалог. Доста кратък, но шокиращ - за Магнусон. Част от записан разговор.
- Знам, че си готов почти на всичко, Бертил, но убийство?
- Никой не може да ни свърже с него.
- Но ние знаем.
- Не знаем нищо... ако не искаме да знаем.
Разговорът прекъсна.
След няколко секунди Бертил отлепи телефона от ухото си с определено вцепенена ръка. Знаеше точно кога се е провел този разговор и точно на кого принадлежат гласовете.
Нилс Венд и Бертил Магнусон.
Последната реплика беше негова: „Не знаем нищо... ако не искаме да знаем“.
Той не знаеше, че разговорът е записан.
- Тост! За Бертил!
Кралят го погледна и вдигна чашата си. С огромно усилие той вдигна своята и насили устата си да се разтегне в подобие на усмивка.
Отчаяна усмивка.
Лин реагира незабавно. Мехурът му? Пристъпи бързо напред и се усмихна.
- Ако кралят ме извини, ще отвлека съпруга си за няколко минути.
- Но разбира се, разбира се...
Кралят не беше почитател на церемониалностите. Особено когато пред него стои вишневочервена красавица като Лин Магнусон.