- Но той не разбира нищо от рудодобив.
- Ти също. Важното е да се обградиш с хора, които разбират. Най-подходящите хора. В това те бива. Включи го в борда на директорите.
Когато го каза за втори път, Бертил осъзна колко брилянтна е идеята й. Защо не се бе сетил сам? Не виждаш дърветата от гората. С Ерик бяха твърде близки - приятели и мускетари. Трябваше, разбира се, да го включи в борда на компанията.
Така и стана.
Ерик стана член на управителния съвет. Отначало - за да помогне на приятел. През годините обаче бе изкупил значителен дял от компанията. Нищо не му пречеше да поеме известна отговорност. Да дръпне някоя струна, до която Бертил не се е добрал. Кой друг би успял, ако не той - Ерик Гранден.
И така продължи дълго, докато Ерик не се изкачи толкова високо по политическата стълба, че постът му в борда стана уязвимо място. В частна компания. При това критикувана често от медиите.
Ерик се оттегли.
Сега решаваха проблемите на четири очи. По-безопасен начин.
Отвън изглеждаха просто добри приятели.
Досега.
Ерик нямаше представа за записания разговор и какво го е предизвикало. Разбереше ли, връзката между тримата мускетари щеше сериозно да се обтегне.
Включително на политическо ниво.
Наближаваше седем вечерта. Йеле бе успял да продаде три списания. За четири часа. Не беше много. Сто и двайсет крони, от които щеше да получи шейсет. Петнайсет крони за час. Но щеше да си купи консерва с рибни топченца. Не че ги обичаше кой знае колко - купуваше ги заради соса от омари. Като цяло храната не го интересуваше особено - открай време, дори тогава, когато имаше възможност да си угажда с това-онова. За него храната бе просто необходимост. Няма ли храна, намираш начин да преживееш и без нея. И това беше възможно. Основният му проблем не бе храната, а подслонът.
Имаше си дървената барака край езерото Ярла, но тя започваше да му лази по нервите. Нещо се бе настанило в самите й стени. Нещо, чието присъствие усещаше още щом стъпи вътре. Все по-трудно заспиваше там. Стените са се наслушали на крясъци, помисли си той, време е да се преместя.
Ако „преместя“ беше точната дума. Преместваш се от апартамент или къща, не се местиш от гола барака. Напускаш я.
И той щеше да я напусне.
За това си мислеше сега. Но къде? Случваше се да нощува из града, включително в хостели, но те не му бяха по вкуса. Схватки, пиянства, дрогирани хора и персонал, който иска да си тръгнеш най-късно до осем сутринта. Беше се отказал от това. Трябваше да отиде другаде.
- Здрасти, Йеле! С ръчна граната ли си оформи прическата?
Еднооката Вера вървеше към него с огромна усмивка, сочейки чорлавата му коса. Беше продала всичките си трийсет списания на Ринген и сега беше тук. Пред търговския център „Сьодер“ край Медбоярплацен. Мястото, заето от Йеле преди два дни. Все пак Бенсеман го нямаше. Добро място, мислеше си. Трите списания днес го обориха.
- Здрасти - каза той.
- Как върви?
- Горе-долу. Три списания.
- Аз продадох трийсет.
- Добре.
- Докога ще останеш?
- Не знам, имам още за продан.
- Ще ги купя.
Понякога купуваха списания един от друг, за да помогнат на колега. За същата цена, на която ги вземаха от офиса. С надеждата да им провърви повече. Така че предложението на Вера беше съвсем в реда на нещата.
- Благодаря, но...
- Гордостта не ти позволява, а?
- Вероятно.
Вера се подсмихна и улови Йеле под ръка.
- Гордостта няма да ти напълни стомаха.
- Не съм гладен.
- Студено ти е.
Вера бе докоснала ръката на Йеле. И тя наистина беше доста студена - странно, понеже температурата навън беше над двайсет градуса.
- В бараката ли спа снощи?
- Да.
- Докога ще търпиш?
- Не знам.
Настъпи мълчание. Вера се вгледа в лицето на Йеле, а Йеле погледна към търговския център и секундите се превърнаха в минута-две. После Йеле погледна към Вера.
- Може ли да...
- Да.
Не казаха повече. Не беше необходимо. Йеле вдигна износената си раница, прибра списанията и тръгнаха. Един до друг, всеки в своя свят. Мислено се бяха пренесли напред. Към караваната и как ще бъде там.
И ако ходиш, унесен в мисли, няма как да видиш, че двама младежи в тъмни якета с качулки те наблюдават. Не забелязваш дори как поемат в същата посока като теб.
Червената къща с веранда в Ротербро бе построена в средата на шейсетте. Семейство Рьонинг бяха вторите й собственици - засега. Изглеждаше спретната, добре поддържана и беше сгушена на тихо място сред къщи като нея. Оливия беше отраснала тук - единствено дете, но в квартала беше пълно с приятели за игри. Сега повечето бяха поели по своя път. На други места. Тук живееха предимно родители - сами.