Като Мария.
Когато свърна по алеята, Оливия я видя през прозореца на кухнята. Мама. Адвокат, с испанско потекло, жена с бърз и точен език. И със съпруг, който я обичаше повече от всичко на света.
И тя го обичаше. Атмосферата в дома им винаги бе спокойна и разумна, много рядко избухваха препирни. Спорове, противоречия, безкрайни дискусии, но никога неприятни кавги. Нищо, което да присвие детско коремче.
Оливия винаги се бе чувствала сигурна у дома.
Чувстваше и че я виждат. Поне Арне или по-скоро предимно той. Мария беше такава, каквато е. Не точно емоционална майка, но винаги на разположение, когато е необходима. Когато се разболееш например. Както сега. Тогава мама е тук, готова да се погрижи с рецепти и съвети.
Това си има предимства.
- Какво ще ядем?
- Специално чесново пиле.
- И какво му е специалното?
- Каквото не е в рецептата. Изпий това - каза Мария.
- Какво е?
- Гореща вода, джинджифил, мед и две капки тайна тинктура.
Оливия се подсмихна и го изпи. Каква беше тайната? Лъх на мента ли усети запушеният й нос? Може би. Усети колко доволно измъченото й гърло прие топлата напитка и си помисли: мама Мария.
Седяха до бялата маса в излъсканата до блясък кухня. Оливия все още се изненадваше колко охотно майка й е възприела скандинавския стил. В дома им нямаше и помен от огнени цветове. Всичко беше бяло и пастелно. Като тийнейджърка се разбунтува и ги накара да боядисат стените на стаята й в яркочервено. Сега те се бяха върнали към далеч по-ненатрапчив бежов нюанс.
- Е, как беше на Нордкостер? - попита Мария.
Оливия й разказа редактирана версия на посещението си на острова - силно редактирана версия. Всъщност зачеркна всичко важно. После се нахрани и изпи чаша хубаво вино. Висока температура и вино, усъмни се гласно тя, когато Мария извади бутилката. Но майка й не мислеше така. Малко червено вино винаги е добре, каза.
- Помниш ли с татко да сте обсъждали случая на Нордкостер? - попита Оливия.
- Не, но ти току-що се бе родила, така че дискусиите не бяха много.
Разочарование ли долови в гласа й? Не, засрами се, Оливия! Стегни се!
- Цяло лято ли ще се занимаваш със случая? - попита Мария.
За вилата ли реши да се притесни сега? За предпазното тиксо и шкурката за боя?
- Не мисля. Ще проверя това-онова и после ще напиша нещо.
- Какво ще проверяваш?
След смъртта на Арне на Мария рядко й се случваше да седи в кухнята с хубаво вино и да обсъжда криминални случаи. Всъщност никога. Трябваше да се възползва от шанса.
- В деня на убийството на острова имало момиче. Джаки Берилунд. Стори ми се интересно.
- Защо?
- Защото тя и някакви норвежци изчезнали от острова веднага след убийството. Отплавали с яхта. Показанията им изглеждат съмнителни.
- Подозираш, че са познавали жертвата?
- Може би.
- Искаш да кажеш, че вероятно е била на яхтата?
- Да. Въпросната Джаки била компаньонка.
- Аха...
- Какво „аха“?
Какво ли имаше предвид майка й?
- Жертвата може би също е била компаньонка - предположи Мария.
- И на мен ми хрумна същото.
- Тогава трябва да говориш с Ева Карлсен.
- Коя е тя?
- Вчера я видях в актуална програма по телевизията.
Пише за бизнеса с компаньонки. И в миналото, и сега. Стори ми се много компетентна.
„Като теб“, помисли си Оливия и запомни името Ева Карлсен.
Понеже стомахът й се препълни догоре, а краката й бяха малко нестабилни, реши да вземе такси и Мария настоя да го плати. Сега се чувстваше далеч по-добре. Всъщност толкова добре, че почти забрави да зададе въпроса, замислен от самото начало.
- Детектив на име Том Стилтон водел разследването на убийството. Помниш ли го?
- Том! О, да!
Мария се усмихна леко, застанала на портата.
- Много го биваше на скуош. Играхме няколко пъти. Беше и красавец. Малко а ла Джордж Клуни. Защо питаш?
- Исках да говоря с него. Оказа се, че е напуснал полицията.
- Да, помня. Няколко години преди татко ти да почине.
- Знаеш ли защо?
- Защо е напуснал?
- Да.
- Нямам представа. Но се разведе горе-долу по същото време. Арне ми каза.
- Разделил се е с Мариане Боглунд?
- Да. Откъде знаеш?
- Срещнах я.
Шофьорът на таксито внезапно излезе от колата - вероятно намек да побърза. Оливия пристъпи бързо към Мария.
- Чао, мамо, и благодаря много за вечерята, за лекарството, за виното и за всичко!
Майката и дъщерята се прегърнаха.
Беше обикновен хотел в Стокхолм - „Уден“на Карлберисвеген - средна класа, стандартни стаи. В тази имаше двойно легло, банални картини, телевизор на светлосивата стена. По новините тъкмо излъчваха репортаж за компанията на годината - „Магнусон Уърлд Майнинг“. Зад водещия в студиото имаше снимка на управителния директор Бертил Магнусон.