Наистина мислеше.
И тялото й се промени. Стопли се отвътре. Знаеше, че има запазено тяло все още силно, пищно, с гърди, от които никой не бе сукал и които изпълваха забележително големи чашки в редките случаи, когато й се приискаше да сложи сутиен. Не се тревожеше за тялото си. То нямаше да я подведе. Винаги й служеше при нужда, макар отдавна да не се бе случвало да й потрябва. Затова се чувстваше зажадняла и нервна.
Искаше да е хубаво.
- В шкафа има нещо по-твърдо.
Вера посочи един от облицованите с фурнир шкафове зад Йеле. Той се обърна и го отвори. Малка бутилка водка „Експлорър“, наполовина пълна - или наполовина празна в зависимост от гледната точка.
- Искаш ли?
Йеле погледна към Вера. Медната лампа на стената осигуряваше точно толкова мътна светлина, колкото бе необходима.
- Не - каза тя.
Йеле затвори шкафа и пак погледна към нея.
- Ще...?
- Да.
Вера се съблече първо от кръста нагоре. Йеле седеше срещу нея. Неподвижен. Погледна голите й гърди. За пръв път ги виждаше и усети как органът му се втвърди под масата. Повече от шест години не бе докосвал женски гърди. Дори мислено. Нямаше сексуални фантазии. Сега седеше срещу две много едри гърди, които хвърляха сянка в приглушената светлина на стенната лампа. Започна да си разкопчава ризата.
- Много е тясно тук.
- Да.
Вера си свали полата, събу си чорапогащника и се облегна назад. Сега не съвсем гола. Йеле се изправи и смъкна каквото имаше за смъкване. Видя, че пенисът му е застанал под почти забравен ъгъл. Вера също го видя и разтвори леко крака. Йеле се приведе напред, протегна длан и я прокара по бедрото й. Двамата се погледнаха.
- Искаш ли да изключа лампата? - попита тя.
- Не.
Нямаше какво да крие. Знаеше, че Вера знае какво правят - знае какви са - и няма място за неудобство. Ако тя искаше лампата да свети, той искаше същото. Жената пред него бе такава, каквато е, и сега той щеше да прави любов с нея. Докосна срамните й устни и усети колко са влажни. Прокара пръсти по тях, а Вера хвана пениса му с дясната си ръка. После затвори очи.
Имаше цялото време на света.
Младите мъже дебнеха в мрака. Знаеха, че са скрити добре. Немощната светлина от овалния прозорец на караваната едва достигаше навън, но им бе достатъчна да наблюдават.
Вътре.
Еднооката Вера легна върху тясното легло. Под главата й имаше възглавница. Свали единия си крак на пода за опора и за да освободи място на Йеле да се отпусне върху нея. Той я облада с лекота, но внимателно и бавно, и чу кратката й гърлена въздишка.
Вече го правеха.
Правеха любов.
Телата им се заклатушкаха ритмично. Леглото ограничаваше движенията им - по възбуждащ начин. Наложи се Йеле да се сдържа, докато Вера го настигне.
В мрака отвън светна дискретна жълта лампичка на видеокамера.
Вера усети как Йеле свършва и тялото й реагира в почти същата секунда. Той остана дълго в нея - докато органът му не се изплъзна сам. Беше се удрял силно в страничната стена. Изправи се внимателно и седна на ръба на леглото. Видя, че Вера е заспала, и забеляза колко спокойно се повдигат гърдите й. Непознато спокойствие. И преди я бе виждал да заспива - или да губи свяст. Неведнъж бе будувал нощем до нея.
Тук.
В караваната.
Без да остава до сутринта.
Нощи, през които тя се бореше да не се разпадне. Да не се поддаде на маниакалните червеи, които пълзяха в мозъка й и искаха да излязат оттам. Понякога я прегръщаше часове наред, говореше й тихо за светлината и тъмнината, за себе си, за каквото и да е, стига да я задържи на повърхността. Това често помагаше. В крайна сметка тя се отпускаше изтощена върху гърдите му, поемайки тревожно, неспокойно дъх.
Сега дишаше съвсем равномерно.
Йеле се надвеси над лицето й и внимателно погали дребните светли белези. Знаеше за връзката ключове. Няколко пъти бе чувал историята. И винаги у него се надигаше същият безпомощен гняв.
Да причиниш това на дете!
Зави с одеяло голото тяло на Вера и седна на съседното легло. Облече се разсеяно и се отпусна върху него.
Лежа дълго.
После се изправи.
Постара се да не поглежда към Вера.
Затвори тихо вратата на караваната. Не искаше да я събуди, не искаше да обяснява необяснимото. Защо си тръгва. Просто си тръгна. Обърна гръб на караваната и се скри в гората.
Когато наближи моста Юргорд, Бертил Магнусон най-сетне се съвзе и осъзна, че трябва да действа. Как? Не беше решил. На първо време изключи мобилния си телефон. Обмисли дали да не си смени номера, но разбра, че е рисковано. Тогава Венд може би щеше да позвъни на домашния му телефон - в къщата - и нищо чудно Лин да вдигне. Това нямаше да е добре.