Погледна ръцете си. Излинели, с тънки, дълги пръсти. Като на птица, помисли си, когато хванаха първата кутия бира.
И втората.
После добави няколко глътки водка. Когато главата му се замая, вече бе повторил въпроса пет пъти - с тих глас.
- Защо, по дяволите, си тръгнах?
И не бе намерил отговор. Затова преформулира въпроса - с малко по-силен глас.
- Защо, по дяволите, не останах?
Доста подобен въпрос, отново пет пъти. И същият отговор. Никаква представа.
Когато третата бира и петата голяма глътка водка се смесиха в тялото му, той започна да плаче.
Бавни, тежки сълзи, които с мъка се стичаха по грубата му кожа.
Йеле плачеше.
Човек плаче, защото е изгубил нещо или защото не са му дали нещо. Плаче по много причини - банални или дълбоко трагични - или без никаква причина. Плаче просто защото го е докоснало някакво чувство и е отворило врата към миналото.
Плачът на Йеле имаше конкретна причина. Еднооката Вера. Сълзите обаче извираха от по-дълбоко, както той отлично знаеше. Бившата съпруга, изчезналите приятели и най-вече възрастната жена на смъртното си легло. Майка му. Умряла преди шест години. Той седеше до леглото й в старческия дом. Тялото й, дрогирано с морфин, лежеше спокойно под тънките завивки; ръката, която държеше, приличаше на сбръчкан птичи крак. Ала той усети как ненадейно пръстите се свиват леко, клепките на майка му се повдигнаха едва-едва над зениците й и през тесните й изсъхнали устни се процедиха няколко думи. Приведе се към лицето й - от години не беше го доближавал толкова - и чу какво каза. Всяка дума. Фраза по фраза.
После тя умря.
И сега той лежеше тук и плачеше.
Когато опиянението най-сетне го поведе сред мъгла от ужасни спомени, се изтръгна първият вик. А щом пушекът, огънят и окървавеният харпун изплуваха отново в ума му, той изрева с пълно гърло.
Превключваше с лекота от френски на португалски и обратно. Френски на левия мобилен телефон, португалски - на десния. Седеше в изискания си директорски кабинет на последния етаж на Свеавеген с изглед към църковния двор с гроба на Палме.
Стар обект на омраза в неговите среди.
Не гробът, а мъжът, когото бяха простреляли и положили в гроба.
Улоф Палме.
Когато разбра за убийството, Бертил Магнусон седеше в нощен клуб „Александра“ с Лате и още няколко веселяци от същата тъмносиня каста.
- Шампанско!
Така извика Лате и никой не възрази. Пиха шампанско.
Цяла нощ.
Сега, двайсет и пет години по-късно, още не бяха разкрили убиеца. Което изобщо не засягаше Бертил. Той водеше преговори в Конго. Земевладелец край Уаликале бе поискал неблагоразумна финансова компенсация. Местният мениджър на компанията, португалец, имаше проблеми. Френският агент на компанията настояваше да приемат условията. Бертил не беше съгласен.
- Ще се обадя на военния командир в Киншаса.
Позвъни и си уговори телефонен разговор с поредния съмнителен управник. Недоволните собственици на земя бяха дребни проблеми за Бертил. В крайна сметка винаги успяваше да ги разреши.
С меки или твърди методи.
За съжаление и двата вида не бяха приложими към истинския му проблем. Записаният разговор.
Бе открил, че обаждането от Венд не може да се проследи. Не знаеше дали Венд звъни от чужбина, или е в Швеция. Предполагаше обаче, че той ще поиска да се срещне с него. Рано или късно. Иначе не би имало смисъл да му се обажда.
Бертил се опита да подходи рационално.
Обади се на К. Седович. Много благонадежден човек. Помоли го да провери всички хотели, мотели и хостели в Стокхолм и околовръст. Да види дали ще открие някаква следа от Нилс Венд. Ако изобщо е в Швеция. Бертил знаеше, че не бива да възлага особени надежди. Дори да е в Швеция, Венд вероятно не бе отседнал в хотел. И едва ли беше използвал истинското си име.
Ала имаше ли друга възможност?
Привлекателна жена, помисли си Оливия. Със запазена фигура. На младини сигурно е била добра компаньонка. Разчитала е на красивото си лице и тяло. Оливия превъртя записа. Седеше до масата в кухнята и гледаше на лаптопа интервюто, за което Ева Карлсен й бе изпратила линк. С Джаки Берилунд. Разговаряха в бутик в Йостермалм. „Уиърд § Уау“ на Сюбилегатан - Типично място за този район. Кокетен интериор, съчетан с шокиращо скъпи дизайнерски дрехи. Фасада, така го бе нарекла Ева Карлсен, за другия бизнес на Джаки.
"Червено кадифе".
Интервюто бе записано преди две години. Джаки очевидно беше собственичка на бутика. Оливия потърси онлайн и бързо го откри. Същата собственичка - Джаки Берилунд.