Нищо чудно да се случи скоро.
Йеле остави записа да тече още малко. Когато започнаха да бият Вера, го изключи и погледна към Катаринавеген. Страхливи копелета, помисли си. Не са посмели да приближат, докато съм бил там. Чакали са да нападнат Вера, когато е сама.
Горката Вера.
Йеле поклати глава и потърка очи. Какви чувства всъщност бе изпитвал към Вера? Преди случилото се?
Тъга.
От първата секунда, когато я срещна и видя как очите й се впиват като пиявици в неговите, сякаш е въжена стълба към живота. А той не беше. През последните години се бе свличал все по-надолу и по-надолу. Не чак до дъното, разбира се, където се намираше Вера, но не и на много стъпала над нея.
Сега тя беше мъртва, а той седеше тук. Абсолютно съсипан. Мислеше за нея и как я е изоставил сама в караваната и си е тръгнал. Време бе да се изправи и да се поразтъпче. Нагоре и надолу по стълбите. Нощ след нощ да се изкачва и да слиза, за да възвърне силите си и да изпълни дълга си.
Да се разправи с убийците на Вера.
Очакванията на Бертил Магнусон се оправдаха. К. Седович му докладва - никакъв Нил Венд в стокхолмските хотели. Къде е тогава? Ако изобщо е в Стокхолм? Не поддържаше връзка с никого от старите дни, Бертил вече бе проверил дискретно. Днес Венд го нямаше в ничий адресен указател.
Какво следва тогава?
Бертил стана и отиде до прозореца. Колите се нижеха по Свеавеген. Не ги чуваше. Преди няколко години бяха сложили специални прозорци с изолиращо стъкло по цялата стена откъм улицата. Разумна инвестиция, каза си Бертил, и тогава го осени друга мисъл.
По-скоро идея.
Внезапно прозрение.
Къде би могъл да открие Нилс Венд с гнусния му запис.
Момчето е къдравата руса коса го караше полека. Скейтбордът беше спукан по средата. Предния ден го беше намерил в казан за боклук и го бе поправил, доколкото може. Колелетата бяха износени, а той се спускаше по стръмнина - внимателно. После следваше дълга равна отсечка към високите блокове в крещящи цветове. Тук-там дървета и детски площадки. От почти всеки балкон стърчеше сателитна чиния. Мнозина тук искаха да гледат телевизионни канали от други страни.
Момчето погледна към една от сините сгради - към седмия етаж.
Тя седеше до пластмасовата маса в кухнята и пушеше, обърната към открехнатия прозорец. Не искаше да пуши в апартамента си. Би искала изобщо да не пуши. От години се заричаше да спре, но това бе единственият й лош навик, а знаеше, че сборът от лоши навици е константа. Спреше ли да пуши, щеше да започне нещо друго.
По-лошо.
Казваше се Увете Андершон и беше майка на Аке, момче с къдрава руса коса, наскоро навършило десет години.
Увете беше на четиресет и две.
Издуха дима през процепа и механично се обърна към часовника на стената. Той беше спрял. Отдавна беше спрял.
Нови батерии, нови клинове, нови чаршафи, нов живот, помисли си тя. Списъкът изглеждаше потискащо дълъг. И на първо място бяха футболните обувки на Аке. Щеше да ги получи веднага, щом можеха да си ги позволят. Беше му обещала. След като платят наема и всичко останало. А всичко останало включваше голям просрочен кредит и вноски за пластична операция. Преди няколко години бе уголемила гърдите си и за целта беше взела заем. Сега се налагаше да брои стотинките.
- Здрасти!
Аке остави спукания скейтборд и отиде право до хладилника да си сипе студена вода. Обичаше студена вода. Увете винаги слагаше двулитрова кана в хладилника, за да го чака, когато се прибере.
Живееха в двустаен апартамент. Две стаи, кухня и баня във висок блок. Аке учеше в общинското училище в центъра на квартала. Сега беше лятната ваканция. Увете прегърна Аке.
- Тази вечер трябва да работя.
- Знам.
- Може да закъснея доста.
- Знам.
- Ще тренираш ли футбол?
- Да.
Аке лъжеше, но Увете не разбра.
- Не си забравяй ключа.
- Няма.
Аке имаше свой ключ, откакто се помнеше. През по-голямата част от деня се грижеше сам за себе си. През онази част, когато майка му работеше в града. Тогава той обикновено играеше футбол, докато се стъмни, прибираше се вкъщи и претопляше храната, която майка му бе приготвила. Тя винаги беше вкусна. После играеше видеоигри.
Освен ако не правеше друго.
Оливия бързаше и всъщност мразеше супермаркетите. Особено онези, в които никога не е ходила. Мразеше да се лута между претъпканите щандове, търсейки консерва вонголе, и накрая да се налага да пита някого от полууниформените служители.
- Как казахте, че се нарича...?
- Вонголе.
- Зеленчук ли е това?