Днес обаче нямаше време да избира магазин. Тъкмо беше взела колата си от сервиза за технически преглед в Ленерста и бе свърнала да напазарува в огромния „ИКА Макси“ в Нака. Сега подтичваше от паркинга към стъкления вход. Мимоходом осъзна, че няма монета от пет крони и ще трябва да вземе кошница. В джоба й имаше банкнота от петдесет крони, но нямаше време да я разваля. На няколко метра от входа стоеше висок слаб мъж със списание в ръка. Бездомник от онези, които продават „Местоположение Стокхолм“, за да припечелят нещичко. Мъжът имаше струпеи по лицето, дългата му коса бе сплъстена и лъщеше от мазнина, а съдейки по дрехите му, бе прекарал последните седмици много близо до земята. Оливия го огледа. На врата му беше окачена картичка с надпис: „Йеле“. Подмина го бързо. Понякога си купуваше списание, но не и днес. Защото бързаше. Мина през въртящата се врата и продължи няколко метра навътре. После спря рязко. Обърна се бавно назад към мъжа пред входа. Незнайно защо излезе отново, застана на няколко метра от него и го погледна. Той се обърна към нея и пристъпи крачка-две по-наблизо.
- „Местоположение Стокхолм“?
Оливия бръкна в джоба си, извади банкнотата от петдесет крони и протегна ръка, вперила очи в лицето на мъжа. Той взе банкнотата и й подаде рестото и списанието.
- Благодаря.
Оливия взе списанието и сглоби устно въпроса си.
- Ти ли си Том Стилтон?
- Да. Защо?
- Тук пише „Йеле“.
- Том Йеспер Стилтон.
- Ясно.
- И?
Оливия мина бързо край мъжа и влезе отново през въртящата се врата. Спря на същото място както преди, докато успокои шокираното си дишане, и се обърна. Мъжът отвън прибираше списанията в дрипава раница и се канеше да си върви. Оливия реагира. Бавно. Излезе пак навън и тръгна след него. Той вървеше бързо. Наложи се да го догони тичешком. Мъжът не спря. Оливия застана пред него.
- Какво има? Още списания ли искаш?
- Не. Казвам се Оливия Рьонинг и уча в Полицейския колеж. Искам да говоря с теб. За случая край брега. На Нордкостер.
Обветреното лице на мъжа не трепна. Той просто се извърна и прекоси улицата. Изсвистяха автомобилни спирачки и шофьор с пригладена назад коса направи неприличен жест. Мъжът продължи напред. Оливия остана там, където беше. Дълго. Толкова дълго, че го видя да изчезва зад далечен циментов ъгъл. Изглеждаше толкова неподвижна и напрегната, че възрастен господин се почувства длъжен да я попита колебливо:
- Добре ли сте?
Оливия се чувстваше всякак, но не и добре.
Тя седна в колата си и се постара да се успокои. Колата се намираше на големия паркинг до супермаркета, където току-що бе срещнала мъжа, отговарял в продължение на шестнайсет години за разследването на случая в Нордкостер.
Бившият главен инспектор Том Стилтон.
Йеле?
Как, да му се не види, беше стигнал от Йеспер до Йеле?
Според наставника й в колежа - един от най-добрите криминалисти в Швеция, с една от най-стремглаво развилите се кариери в историята на шведската полиция. Днес продаваше „Местоположение Стокхолм“. Бездомник. В окаяно състояние. Толкова окаяно, че й струваше огромно усилие да се убеди, че наистина е той.
Но наистина беше той.
Във вестникарските статии, които бе прочела в Националната библиотека, имаше много негови снимки. В къщата на семейство Гунар в Стрьомстад също бе видяла стара негова снимка. Остана впечатлена от будния му поглед и забеляза колко привлекателен изглежда.
Вече не.
Физическата разруха го бе лишила от всякаква индивидуалност. Дори очите му сякаш бяха умрели. Слабото му тяло неохотно крепеше абсурдна дългокоса глава.
Но беше Стилтон.
Отначало Оливия реагира инстинктивно мимолетно усещане, оформило образ, когато го подмина и спря зад стъклената врата. Том Стилтон? Невъзможно. После излезе отново и огледа лицето му.
Нос. Чело. Видим белег под единия ъгъл на устата.
Беше той.
И сега бе изчезнал.
Оливия се размърда на седалката. До нея лежеше тефтер с дълъг списък въпроси и размисли за случая край брега. Всичките записани и готови да получат отговор от мъжа, отговарял за разследването.
Том Стилтон.
Дрипав бездомник.
Бездомникът седеше до езерото Ярла. С раница на гърба. Сядаше понякога тук, недалеч от дървената си барака. Гъсти храсти, ромоляща вода под стар дървен мост, относителна тишина.
Придърпа клон към себе си, откъсна листата и го приведе надолу. Дръпна още по-надолу, и разбърка с него разкаляната вода.
Беше разтревожен.
Не защото го бяха познали, налагаше се да живее с това. Наистина се казваше Том Йеспер Стилтон и не възнамеряваше да променя името си. Причината бяха думите на момичето, застанало пред него с объркано лице.