- Имаше харпун?
- Нещо такова.
Разказа й накратко за Рюдльога - група островчета във външния архипелаг на север от Стокхолм. Как е израснал при баба, която помни лова на тюлени и плячкосването на потънали кораби. Вера попиваше всяка дума.
- Изглежда хубаво детство. Нали?
- Да.
Повече не й трябваше да знае. Знаеха само Мете, Мортен Улсетер и бившата му съпруга. И никой друг.
Дори Абас ел Фаси.
Сега Рюне Форш сигурно седеше в някоя полицейска стая с неоново осветление, разглеждаше нарисуван харпун и се чудеше дали има връзка с убийството на Вера Ларшон. Стилтон се подсмихна. Форш беше идиот. Нямаше да открие убийците на Вера. Щеше да поглежда часовника, да си напише рапорта и да пъхне дебелите си пръсти в топка за боулинг.
Това беше неговата страст.
Стилтон се изтегна на леглото и пак се изправи.
Не беше толкова лесно да си присвои караваната. Тя все още беше тук, усещаше я. И я виждаше. По пода личаха следи от кръвта й. Той стана и блъсна с юмрук стената.
Погледна отново кървавите следи.
Никога не бе помислял за мъст. Като следовател винаги беше спазвал дистанция и от жертвата, и от извършителя. Случваше се да го развълнува начинът, по който престъплението засяга близките сродници. Обикновени хора с обикновен живот, внезапно поразени от мълния право в сърцата. Още помнеше как веднъж призори събуди самотна майка, за да й съобщи, че синът й се е признал за виновен в убийството на трима души.
- Моят син?
- Имате ли син на име Лаге Свенсон?
- Да. Какво казахте, че е направил?
И прочее подобни разговори. Известно време се задържаха в ума му.
Но желание да отмъсти? Никога.
Досега. С Вера. Това беше различно.
Седна пак на леглото и погледна към мръсния таван. Имаше петно от дъжда, падащ върху напукания плексигласов свод. Той бавно започна да допуска онова, което обичайно държеше навън.
Как беше стигнал дотук?
С мравешка пътека, избърсана локва кръв и тяло - неговото - на път да се превърне в развалина.
В каравана?
Знаеше какво го тласна насам преди шест години. Никога нямаше да го забрави. Последните думи на майка му. Но продължаваше да се изненадва колко бързо се случи. Колко бързо обърна гръб на всичко. Колко лесно беше, когато взе решение. Колко бързо се раздели със себе си. Целенасочено. Сбогува се с всичко, с което можеше да се сбогува, и дори с повече, и съзнателно започна да потъва. И забеляза колко лесно едното води до друго. Как нищо не е в състояние да му попречи да се откаже. Да изключи себе си. Да се отдръпне. Колко лесно е да се плъзнеш в живот, където не носиш никаква отговорност и просто вегетираш.
Във вакуум.
Беше размишлявал в него - в своя вакуум - неведнъж, изтръгнат от съществуването на всички други. Размишляваше за изконни начала като живота и смъртта, за смисъла на живота. Виждаше схематично нещата, опитваше се да намери цел, опора, която да скрепи живота му. Не намираше нищичко. Дори един пирон. Или карфица. Пропадането от нормалния, приемлив живот до ямата на презрените го бе оставило с празни ръце.
Умствено и физически.
Известно време се опитваше да възприема съществуването си като форма на свобода. Освобождение от социалните задължения, от отговорностите, от всичко.
Свободен човек!
Мнозина бездомни живеят в подобна самозаблуда. Не след дълго той я зачеркна. Не беше свободен човек и го съзнаваше.
Все пак обаче беше човек.
Развалина в каравана, биха си казали мнозина. При това основателно. Но развалина, разбрала, че стигналите до дъното поне имат стабилна почва под краката си. Нещо, с което малцина могат да се похвалят. Малцина от по-издигнатите.
Стилтон се изправи. Така ли щеше да бъде и в караваната на Вера? И тук ли щеше да тъне в мрачни размисли? Напусна дървената барака, за да се избави от тях. Бръкна в раницата си и извади шишенце с хапчета. Остави го върху масата.
Пътят към бягството.
Още в началото на пътешествието си по склона бе разбрал как да разрешава определени проблеми. Бягаш от тях. Пълниш чаша с вода, вземаш два стезолида и ето ти доза бягство.
Не е толкова трудно.
- Като Мошеника Бен си.
- Като кого?
Стилтон си спомни онзи разговор. Седеше с един стар рецидивист на площад „Мусебаке“, чувстваше се доста зле и накрая извади шишенцето с хапчетата, а мъжът до него го погледна и поклати глава.