- Като Мошеника Бен си.
- Като кого?
- Той винаги бягаше, щом положението се затегне. Глътваше нещо бяло и се просваше на пода. Или се напиваше до смърт. Но каква полза? След трийсет години умря на същия под и го откриха цяла седмица по-късно. Това е положението. Бягаш, но ако избягаш много надалеч, никой няма да те намери, докато вонята не се процеди през вратата. Има ли смисъл?
Стилтон не продума. Защо да отговаря на такъв въпрос? А и не знаеше отговора. Пропаднеш ли, значи си пропаднал и бягаш, за да оцелееш.
Стилтон придърпа по-близо шишенцето с хапчетата.
Какво го интересува Мошеника Бен?
Малкият Аке не беше на тренировка по футбол, както си мислеше Увете. Нищо подобно.
Освен това беше далеч от дома.
Няколко по-големи момчета го бяха довели тук и сега той седеше присвит до каменна стена. Очите му бяха приковани върху случващото се до него. Беше с тях за втори път. В гигантско подземие, предвидено отначало за канализационна шахта някъде в Орща.
Дълбоко, дълбоко под земята.
Отпред бяха включили цветни прожектори. Лампите хвърляха върху камъните сини, зелени и червени сенки. Аке чуваше ясно звуците. Не бяха приятни. Той инстинктивно вдигна длани, но бързо ги свали. Знаеше, че не бива да си запушва ушите.
Аке се страхуваше.
Извади запалка и щракна няколко пъти.
Скоро щеше да дойде неговият ред.
Замисли се за парите. Минеше ли добре, щяха да му дадат пари. Бяха обещали. Не минеше ли добре, нямаше да получи нищо. Той искаше да получи пари. Знаеше как са нещата вкъщи. Имаха пари само за най-най-необходимото. За нищо друго. Което той и майка му да направят заедно. Както приятелите му правеха с родителите си. Да отидат в големия увеселителен парк или нещо подобно. Никога нямаше пари за това.
Така казваше майка му.
Аке искаше да й даде парите. Вече бе измислил как ще й обясни. Намерил е лотариен билет и е спечелил сто крони.
Толкова щеше да получи, ако всичко мине добре тази вечер.
Щеше да даде парите на майка си.
Две стоманени отражения прорязаха очите му.
9.
Двете фигури бяха приклекнали зад паркиран ван.
Минаваше дванайсет - средата на деня в центъра на квартал с малки къщи в Брома. По отсрещния тротоар току-що беше минал баща с бебешка количка. Слушалките на мобилния му телефон бяха пъхнати в ушите и разговорът бе служебен. Да си вземеш отпуск по бащинство е едно, да се откъснеш от работата - съвсем друго. За щастие днес можеш да съчетаеш и двете. Съсредоточен върху деловия проблем и по-малко - върху бебето в количката, той продължи по пътя си и изчезна.
Двете фигури се спогледаха.
Улицата бе опустяла отново.
Те се прокраднаха бързо през живия плет зад къщата. В градината имаше много ябълкови дървета и гъсти люлякови храсти, които ги скриваха добре. Влязоха тихо и пъргаво през кухненската врата и потънаха вътре.
Половин час по-късно пред малка жълта къща в Брома спря такси. Ева Карлсен слезе от него. Погледна към къщата си и си напомни, че е време да смени керемидите на покрива. И улуците. Сега това беше нейно задължение. Преди бе на съпруга й Андерш. Той се грижеше за тези неща. След развода всичко беше нейна грижа.
Всички практични неща.
Да поддържа къщата и градината в добро състояние.
И прочее.
Влезе през портата. Внезапно гневът проряза сърцето й като бръснач. Бързо и с един замах отвори отново раната. Изоставена! Захвърлена! Излъгана! Забушуваха с такава сила, че се наложи да спре. Залитна. Да му се не види, помисли си. Мразеше да си изпуска нервите. Беше човек с логична мисъл и ненавиждаше всичко, което не й е подвластно. Вдиша дълбоко, за да се успокои. Той не го заслужава, заповтаря си като мантра.
Продължи напред към къщата.
Два чифта очи я проследиха от портата до входната врата. Когато се скри от полезрението им, те се отдръпнаха безшумно от завесите.
Ева отвори дамската си чанта, за да извади ключа. Внезапно зърна движение в съседната къща. Моника, разбира се, я шпионираше. Открай време харесваше Андерш. Много. Смееше се на шегите му от другата страна на оградата и очите й искряха. Едва успя да прикрие злорадството си, когато разбра за развода.
Ева извади ключа, пъхна го в ключалката и отвори вратата. Веднага щеше да скочи под душа. Да отмие всички разрушителни чувства, за да се съсредоточи върху неотложното. Статиите си. С две крачки стигна до закачалката и се обърна да окачи тънкото си сако.
Ненадейно я блъснаха.
Събориха я на пода.