Но отговори:
- Не. Приключи ли вече?
Не беше приключила, ни най-малко. Разбра обаче, че Стилтон е сложил точка, и се изправи.
Вероятно тъмнината беше причината - относителната анонимност - но докато се придвижваше пипнешком към металната врата, Оливия зададе въпрос. През рамо, към мрака:
- Защо живееш като бездомник?
- Бездомник съм.
- И защо си бездомник?
- Защото няма къде да живея.
Дотук с обясненията. Оливия посегна към вратата и натисна бравата. Понечи да я отвори, но той проговори зад нея:
- Баща ти участваше в разследването.
- Знам.
- Защо не питаш него?
- Умря преди четири години.
Оливия отвори вратата и излезе.
Значи не знае, че баща й е мъртъв, помисли си тя по пътя към колата. Откога живее като бездомник? Откакто е напуснал полицията? Шест години? Но едва ли се пропада надолу толкова бързо. Сигурно минава време. Отведнъж ли бе прекъснал връзката с колегите си?
Странно.
Както и да е. Все пак бе получила отговори на въпросите си и вероятно повече нямаше да види Стилтон. Сега трябваше просто да подреди откритията си и да стигне до някакво заключение. И после да го предаде на Оке Густафсон.
Но тази обеца...
В джоба на палтото си жертвата е носела обеца.
А ушите й не са били пробити.
Откъде се беше взела обецата?
Оливия реши да поотложи писмената работа.
Стилтон запали нова свещичка в склада за боклук. Смяташе да остане тук, докато се увери, че тя е изчезнала. И после да я забрави. Разбираше, че й е дал твърде много информация. Поверителна. Твърде много подробности. Но какво от това? Връзката с полицейското му минало беше по-студена от лед. Някой ден може би щеше да обясни защо. На някого.
На кого? Нямаше представа.
Нарочно обаче не спомена особено важна подробност. Детето в утробата на убитата жена бе оцеляло благодарение на спешното цезарово сечение, извършено от лекаря във въздушната линейка. Информация, която не бяха огласили публично, за да защитят детето.
После Стилтон се замисли се Арне Рьонинг. Умрял беше значи. Тъжно. Арне беше добър полицай. И добър човек. Няколко години работеха заедно. Сближиха се, вярваха си, харесваха се, споделяха тайни.
Сега той беше мъртъв.
А дъщеря му се бе появила изневиделица.
Стилтон погледна тънките си ръце. Трепереха леко. Гмуркането в убийството на Нордкостер бе предизвикало неуместен водовъртеж. И за капак - новината за смъртта на Арне Рьонинг. Извади шишенцето си със стезолид, развинти капачката... и размисли.
Щеше да устои на изкушението.
Нямаше да стане като Мошеника Бен.
Имаше цел - търсеше убийци.
Духна свещта и се изправи. Запъти се към каменните стъпала.
Раната беше доста неприятна. Ако я бяха ударили малко по-високо, щяха да счупят основата на черепа.
Така каза лекарят на Ева Карлсен.
В случая няколко шева, плътна превръзка и обезболяващи бяха свършили работа. Лекарят - жена от Тунис - прояви точната доза съчувствие, от която Ева Карлсен имаше нужда. Не заради раната - тя щеше да заздравее - а заради нападението. То я беше потресло много повече. Нахлуването в личното й пространство. Непознати в дома й, посегнали на всичките й лични вещи. Отвратително.
Крадци? Най-обикновен взлом?
Но какво ценно имаше в дома й? Картини? Видеокамера? Компютър? Нямаше пари в брой. Или вероятно не бяха крадци? Дали бяха хора, взели я на мушка? Чакали са в къщата да се прибере, за да я нападнат?
Младежка агресия?
Предизвикана от телевизионната програма?
Първо се върна вкъщи, позамаяна от болкоуспокояващите. После огледа всички стаи и видя, че нищо не е откраднато. Вандалщина.
Тръгна към полицейското управление в Солна.
По пътя се упрекна мислено, че не е изтрила адреса си от Ениро. С оглед на работата си не биваше да предоставя лична информация.
Трябваше да я премахне веднага.
Над Стокхолм се спускаше здрач. Колите по улиците бяха оредели. Два-три часа по-рано хората бяха напуснали просторните офиси на Свеавеген. Единственият човек там се намираше в директорския кабинет на последния етаж. Бертил Магнусон. Опитваше се да се успокои с питие. Уиски. Недобър начин в дългосрочен план, но временно и в умерени количества вършеше работа. Скоро щеше да се прибере вкъщи и знаеше, че радарът на Лин е включен. Щеше да захапе при най-дребното отклонение от нормалното.
Не, не да захапе - беше несправедлив. Тя не беше такава. Хората хапеха в другия му свят. Всъщност по-точно бе да се каже, че забиват нож. Отляво или отдясно - никога не се знаеше откъде ще дойде ударът. Не вземаха пленници и бяха готови да убиват, ако така ще постигнат целта си. Това бе част от бизнес средата му. Понякога убиваш дори когато не искаш, но нямаш избор. Както бе направил той - косвено. За съжаление случаят не беше съвсем непромокаем. Един човек беше изтекъл.