Нилс Венд.
Бертил Магнусон отпи голяма глътка, запали пурета и погледът му се зарея над Свеавеген. Към гробището около църквата „Адолф Фредрик“. Замисли се за своята смърт. В американско списание бе прочел, че днес се предлагат ковчези с климатици. Интересно. Идеята за ковчег с климатик му допадаше, вероятно и с вграден масажен уред, за да поддържа трупа в добро състояние? Усмихна се.
Но гробът?
Къде щеше да бъде? Имаха семеен гроб в Нора, но не искаше да отиде там. Искаше собствено място. Гробница. Мавзолей на един от най-великите шведски индустриалци.
Или като семейство Валенбери. Тайни гробове в семейното имение. Той се бе издигнал по-скоро благодарение на собствените си способности. Макар баща му и чичо му да бяха помогнали в някои отношения, всъщност дължеше всичко на себе си.
Той беше Бертил Магнусон.
Уискито изпълни задачата си.
Издигна го там, където заслужаваше да бъде.
Да, просто трябваше да се разправи с тази отрепка Нилс.
Оливия си бе купила индийска храна от „Шанти“. Храна за вкъщи, но вкусна, бърза и добре подправена. След вечерята подремна малко на дивана. С Елвис, настанен върху корема й. После въртележката в ума й пак се завъртя. Започна да обмисля срещата в склада за боклук. Някой ден ще разкажа на мама, зарече се. За разговора в подземието, където по пода шареха плъхове колкото бобри, и за миризмата. Декор, подходящ за филм от... Не успя да се сети за добро сравнение и се върна отново към сцената.
След като преповтори наум всяка дума, един момент се открои. Когато сподели с него хипотезата си за Джаки Берилунд и го попита дали е обмислял подобна версия. Тогава в диалога беше настъпила кратка пауза. Тишина, доста секунди по-дълга отпреди. Стилтон не бе казал нищо веднага. За разлика от друг път бе замълчал.
Въображението на Оливия се включи.
Защо бе замълчал?
Защото наистина имаше нещо около Джаки!
Оливия бутна обидения Елвис на пода и взе папката, която Ева Карлсен й беше дала. Наближаваше девет наистина, но беше лято, още не се бе стъмнило и винаги можеше да се извини.
- Извинявай, че те безпокоя толкова късно.
- Няма нищо. Заповядай.
- Благодаря.
Ева подкани Оливия с ръка да влезе в антрето. Тя й подаде папката и в същия момент забеляза превръзката на главата й.
- Олеле. Какво е станало?
- Влязоха с взлом в къщата ми, удариха ме и тъкмо се прибрах от болницата, полицията и прочее.
- О! Съжалявам! Тогава няма да...
- Не се безпокой, вече се чувствам добре.
- Но как така? Взлом? Тук?
- Да.
Ева влезе в дневната, последвана от Оливия. Две ниски лампи хвърляха топла светлина върху дивана и фотьойлите. Почти всички поражения от взлома бяха разчистени. Ева махна към фотьойл и Оливия седна.
- Какво са откраднали?
- Нищо.
- Така ли? Но защо тогава...
- Мисля, че са искали да ме изплашат.
- Заради това, което пишеш ли?
- Да.
- За онези, които пребиват бездомни?
- Убиват. Жената от караваната е умряла.
- Разбрах.
- Ще видим дали ще пуснат записа в „Трашкик“. Искаш ли нещо? Варя кафе - усмихна се Ева.
- Да, благодаря.
Ева тръгна към кухнята.
- Да ти помогна ли?
- Не, няма нужда.
Оливия огледа дневната, обзаведена в отличителен стил. Дръзки цветове, красиви килими, етажерки с книги от пода до тавана. Всичките ли е прочела, почуди се Оливия. Погледът й попадна върху рафт със снимки. И разбира се, я обзе любопитство. Стана и приближи до рафта - много стара сватбена снимка, вероятно майката и бащата на Ева. После значително по-нова сватбена снимка на Ева с добре сложен мъж, а до нея - снимка на далеч по-млада Ева с красив младеж до нея.
- Мляко в кафето? Захар?
Гласът на Ева долетя от кухнята.
- Мляко, моля.
Ева влезе с две чаши в ръцете. Оливия отиде до нея и взе едната. Ева посочи дивана.
- Седни.
Оливия потъна в мекото канапе, сложи чашата върху масичката и кимна към сватбената снимка на Ева.
- Съпругът ти ли е това?
- Беше. Разведохме сме.
Ева седна на фотьойл и разказа накратко за бившия си съпруг. Преди години бил изявен атлет. Запознали се, когато тя учела в Журналистическия колеж. От около година били разведени. Той срещнал друга жена и разводът бил тежък.