Увете излезе от училището и внезапно се почувства безкрайно сама. И отчаяна. Целият й безнадежден живот премина пред очите й. Неспособността да се измъкне от блатото на проституцията. Белязаното й тяло. Всичко. А сега някой нараняваше единственото й дете и тя нямаше към кого да се обърне. Нито един телефонен номер на човек, който да я изслуша, да я утеши или да й помогне. Бяха само тя и Аке в целия пуст свят.
Спря до улична лампа и запали цигара. Напуканите й ръце трепереха. Не от хладния вятър, а от нещо много по-студено, което идваше отвътре. От тъмна яма в гърдите й, която сякаш с всяко вдишване ставаше по-дълбока и я дебнеше да се предаде. Ако имаше таен излаз от живота, тя би пропълзяла през него.
Тогава си спомни за него.
За мъжа, който може би щеше да й помогне.
Бяха отраснали заедно в Керторп. Живееха в един блок, а после поддържаха връзка през годините. Не се бяха виждали отдавна, но все пак. Срещнеха ли се, винаги беше лесно. Деляха общо минало и произход, знаеха слабостите си, но това не им пречеше.
Щеше да поговори с него.
С Норката.
Оливия не го откри бързо, но когато името му се появи в старческия дом в Силвердал, усилията й бяха възнаградени.
И остана изненадана.
Старческият дом се намираше съвсем близо до Полицейския колеж.
Малък свят, помисли си Оливия, докато прекосяваше с колата познатите улици. Паркира пред дома и зърна колежа си между дърветата. Учебната година й се струваше странно далечна. Ала все пак неотдавна, седнала на пейка пред колежа, бе избрала случай в пълно неведение докъде ще я доведе.
В този момент я водеше към малка тераса на втория етаж и към мъж, прегърбен в инвалидна количка.
Бившият порно барон Карл Видеюнг.
Сега почти деветдесетгодишен. Никакви близки сродници и доволен, ако някой се сети да разнообрази последните му дни. Независимо кой.
В случая - Оливия Рьонинг. Тя бързо разбра, че Видеюнг недочува и говоренето го затруднява. Налагаше се да се изразява кратко, ясно и шумно.
- Джаки Берилунд!
Да, след известно време, две чаши кафе и няколко джинджифилови бисквити името изплува в главата на Видеюнг.
- Беше момиче на повикване - успя да дешифрира Оливия.
- Помниш ли други момичета?
Още кафе, още бисквити и кимване от Видеюнг.
- Кои?
Кафето вече не помагаше, а бисквитите бяха свършили. Мъжът в инвалидната количка гледаше Оливия и се усмихваше. Дълго. Преценява ли ме, почуди се тя. Дали съм подходяща за компаньонка? Долният му старец! Старецът направи жест, че иска да напише нещо. Оливия извади бързо химикалка и бележник и му ги подаде. Бележникът се изплъзна от ръцете му. Оливия го закрепи върху кльощавото му коляно и го задържа там. Той започна да пише. С деветдесетгодишен почерк, но поне четлив.
- Мириам Виксел.
- Имаше момиче на име Мириам Виксел?
Видеюнг кимна и изпусна много дълга пръдня. Оливия извърна леко глава, за да избегне вонята на гнилоч, и затвори бележника.
- Имаше ли момичета от чужбина?
Видеюнг се усмихна, кимна и вдигна показалец.
- Едно?
Видеюнг кимна отново.
- Помниш ли откъде беше?
Видеюнг поклати глава.
- С черна коса ли беше?
Видеюнг се обърна към прозореца и посочи саксията с теменужки на перваза. Оливия погледна цветето.
Яркосиньо.
- Косата й беше синя?
Видеюнг кимна и пак се усмихна. Синя коса, помисли си Оливия. Сигурно е била боядисана? Може ли черна коса да се боядиса в синьо? Вероятно. Откъде да знае как момичетата на повикване са боядисвали косата си през осемдесетте?
Тя стана, благодари на Видеюнг и се отдалечи бързо от верандата, за да избегне поредната експлозия от задника на бившия порно барон.
Поне имаше име.
Мириам Виксел.
Увете бе избрала маса в дъното на кафенето. Не искаше да се натъкне на някоя колежка. Седеше с гръб към входа и с лице към чаша кафе. Тук не позволяваха да се пуши. Ръцете й блуждаеха неспокойно по масата. Местеше кубчета захар и прибори и се питаше дали той ще дойде.
- Здрасти, Ветан!
Винаги я наричаше Ветан. Норката бе дошъл.
Приближи до масата, отметна рехавата си конска опашка зад врата и седна. В прекрасно настроение. Току-що бе минал през букмейкърски пункт и бе заложил на победител.
Четиристотин крони, получени на място. Парите прогаряха дупка в джоба му.
- Колко спечели?
- Четири хиляди!
Норката винаги добавяше поне една нула. Освен към възрастта си. Тогава импровизираше. Беше на четиресет и една, но с леко сърце казваше, че е между двайсет и шест и трийсет и пет - в зависимост от компанията. Веднъж, с момиче от Севера, рискува с „тъкмо подминах двайсетте“. Тя обаче беше новодошла в града и търсеше забавления, затова преглътна всичко, макар да й се струваше по-големичък.