- Този град си взема цената - каза Норката с такава интонация, сякаш Ню Йорк е квартал на Стокхолм.
Увете обаче не идваше от север и знаеше на колко години е, затова не се налагаше да се преструва.
- Благодаря, че дойде.
- Норката винаги идва.
Той се усмихна и си помисли, че е майстор на иносказанието. Малцина споделяха мнението му. Повечето го държаха на разстояние, след като прогледнеха през доста кухата му фасада и историите за изключителните му подвизи започнеха да се повтарят до втръсване. Как например е разкрил убиеца на Улоф Палме или е открил „Роксет“. Тогава се оттегляха. Често пропускаха обаче, че Норката има голямо сърце, скрито дълбоко под маската на отчайващото празнословие. Сърце, което в момента се разтуптя тежко при вида на снимките от телефона на Увете - на полуголо момче с насинено и охлузено тяло.
- Снимах го, докато спеше.
- Какво е станало?
- Нямам представа. В училищния спортен център ми казаха, че там не се е случвало нищо нередно, а Аке твърди, че било от футбола.
- Когато играеш футбол, не те смилат така. Дълги години играх в „Байен“. Имаше сблъсъци в наказателното поле, бях център, но не остават чак такива белези.
- Да.
- Изглежда като пребит!
- Да.
Увете избърса бързо очите си. Норката я погледна и улови ръката й.
- Искаш ли да поговоря с него?
Увете кимна.
Норката реши да си поговори с малкия Аке.
Футбол?
Как не.
Наближаваше времето за затваряне. В бутиците на Сибюлегатан започваха да изключват осветлението. В „Уиърд & Уау“ лампите все още светеха. Джаки Берилунд винаги затваряше час по-късно. Познаваше клиентите си, а те винаги можеха да се появят в последната минута и да вземат дреха или декоративен аксесоар, за да освежат вечерното парти. В този момент възрастен господин от шикозния Йостермалм търсеше нещо, с което да умилостиви съпругата си. Преди ден бе пропуснал годишнината им и положението се беше вгорчило. Така се изрази.
- Положението се вгорчи.
Сега опипваше чифт обеци, окачени сред други дизайнерски бижута.
- Колко вземаш за тези?
- За теб седемстотин.
- А за другите?
- Петстотин.
Така общуваха Джаки и кръгът й от повече или по-малко състоятелни клиенти - с плоски шегички.
Но всичко в името на бизнеса.
- Дали ще ги хареса? - попита възрастният господин.
- Жените обожават обеци.
- Така ли?
- Да.
Понеже възрастният господин нямаше представа какво обожават жените, той прие думите на Джаки на доверие и излезе от бутика с обеците, опаковани в красива розова кутийка. Когато вратата се затвори зад гърба му, мобилният телефон на Джаки звънна.
Беше Карл Видеюнг.
С определено ясен глас и безупречен слух той осведоми Джаки кой го е посетил по-рано през деня. Млада жена от Полицейския колеж го бе разпитвала за някогашните му момичета на повикване. Престорил се на полумъртъв, за да разбере какво цели.
- Ставам любопитен, когато надуша ченгета - каза той.
- И какво искаше тя?
- Не знам, но попита за теб.
- За мен?
- Да. И кои други са работили по същото време.
- В „Златната карта“?
- Да.
- Какво й каза?
- Дадох й Мириам Виксел.
- Защо?
- Защото Мириам се измъкна. Не беше приятно, помниш ли?
- Да. И какво от това?
- Рекох си, че префърцунената Мириам ще се поизчерви, ако полицейски стажанти заврат нос в миналото й.
- Противен си.
- Надявам се.
- Какво й каза за мен?
- Нищо. Не съм толкова противен.
Тук разговорът приключи. Доколкото засягаше Видеюнг. Джаки го превъртя още няколко пъти в ума си. Защо някакво момиче се интересува от миналото й? И кое е то?
- Как се казваше?
- Оливия Рьонинг.
Така й отговори Видеюнг, когато Джаки му се обади отново.
Оливия Рьонинг?
Оливия седеше на дивана в апартамента си и преглеждаше „Криминална хроника“ от 2006-а. Криминални случаи, описани от полицаи. На връщане от старческия дом беше взела книгата от библиотеката в колежа. По много конкретна причина. Искаше да разбере дали Том Стилтон е разследвал престъпления през 2005 година. И дали те са предизвикали конфликт. Както предполагаше Оке Густафсон.
През 2005 година на криминалната арена се бяха случили много интересни неща. Сред тях и забележителното бягство на убиеца Тони Улсон от най-строго охраняван затвор. Ето защо едва след доста време стигна до седемдесет и първа страница.