Ала понякога му се приискваше да се скрие.
Затова преди години построи подземното си убежище и обясни на всички горе, че тук долу е личното му пространство. После, с течение на времето, обясняваше на деца и внуци какъв смисъл влага в „лично пространство“.
Място, което е само негово.
Никой не влиза непоканен.
И като се има предвид какво значеше Мортен за семейството си, желанието му бе уважено. Получи каквото искаше.
Малка пещера в избата.
Тук се връщаше в миналото и се отдаваше на носталгия и сантименталност. Тук тъгуваше за всичко, за което трябва да се тъгува. Личната му тъга. За всичко и всеки, оставили следа от отчаяние в живота му. Имаше много следи.
Сякаш се натрупват, когато се пенсионираш.
Той се отдаваше предпазливо на тази тъга.
И понякога си позволяваше по няколко глътки, без Мете да разбере. По-рядко сега, през последните години. За да се свърже с онова, което Абас търсеше в суфизма. Онова, което е зад ъгъла.
И никога не греши.
В особено хубави нощи пееше дуети със себе си.
Тогава Керуак пропълзяваше в пукнатината.
Когато ненадейно се озова пред голямата дървена порта и натисна звънеца, Оливия все още не знаеше защо е тук.
Просто беше тук.
- Здрасти! - каза Мортен.
Отвори й вратата, облечен в дрехи „Маджонг“ - стил, неразпознаваем за момиче от поколението на Оливия. Отглас от шейсетте в Швеция. Унисекс, велур. Оранжево, червено и по малко от всичко останало, обгърнало свободно обилната талия на Мортен. В ръката му имаше чиния, изработена от Мете на грънчарското й колело.
- Здрасти. Аз... Тук ли е Мете?
- Не. Ще се примириш ли с мен? Влизай!
Мортен изчезна вътре и Оливия го последва. Този път никой не бе заточен на горните етажи. Къщата гъмжеше от деца и внуци. Едно от децата - Янис - живееше в по-малка съседна къща със съпруга и единственото си дете, но смяташе дома на родителите си за свой дом. Две други деца - може би внуци, предположи Оливия - лудееха наоколо в специално ушити костюми и стреляха с водни пистолети. Мортен махна бързо на Оливия да влезе през врата в края на коридора. Докато стигне, тя се размина на косъм с няколко водни струи. Мортен затвори вратата след нея.
- Шумничко е тук - усмихна се той.
- Винаги ли е така?
- Шумничко?
- Да. Искам да кажа, винаги ли има толкова много хора?
- Винаги. Имаме пет деца и девет внуци. Плюс Елен.
- Коя е тя?
- Майка ми. На деветдесет и две е и живее на тавана. Тъкмо й приготвих тортелини. Ела!
Мортен поведе Оливия по доста извито стълбище чак до върха на къщата.
- Обзаведохме й стая тук.
Мортен отвори вратата към светла и красива стаичка, мебелирана с вкус. Съвсем различна от обстановката на долните етажи. Бяло желязно легло, масичка и люлеещ се стол. В него седеше много стара жена с тебеширенобяла коса, съсредоточена върху тъничко плетиво, виещо се на няколко метра по пода.
Елен.
Оливия погледна дългото и тънко плетиво.
- Мисли, че плете поема - прошепна Мортен. - Всяка бримка е стих.
Обърна се към Елен.
- Това е Оливия.
Елен вдигна глава от плетивото и се усмихна леко.
- Много добре - каза тя.
Мортен приближи до нея и я погали нежно по бузата.
- Мама има лека деменция - прошепна на Оливия.
Елен продължи да плете. Мортен остави чинията до нея.
- Ще помоля Янис да се качи и да ти помогне, мамо.
Елен кимна. Мортен се обърна към Оливия.
- Ще пийнеш ли вино?
Настаниха се в една от стаите долу. С врата, която заглушаваше голяма част от детската гълчава.
И пиха вино.
Оливия рядко пиеше вино. Главно когато гостуваше на някого - на Мария, да речем.
Иначе предпочиташе бира. Затова след две чаши с нещо, което Мортен определи като „червено вино на изключително разумна цена“, Оливия започна да говори повече, отколкото възнамеряваше. Не разбра дали заради обстановката, виното или - чисто и просто - Мортен, но се впусна в много лични теми. Както никога не правеше с майка си Мария. Заговори за себе си. За Арне. Как е изгубила баща си и не е била там, когато той е умрял. За угризенията на съвестта, които я измъчват.
- Мама мисли, че искам да стана полицай, за да успокоя гузната си съвест - каза тя.
- Аз не мисля така.
Мортен я беше слушал дълго, без да продума. Умееше да слуша. Многото години с шумни хора бяха шлифовали чувствителността му за емоционалните полутонове и бяха усъвършенствали способността му да съчувства.
- Защо?
- Рядко правим нещо, за да задоволим комплекса си за вина. Често обаче мислим, че е така. Или нарочваме чувството за вина, защото не намираме друго обяснение за решенията си.